По дяволите, Дани!
За щастие веднага хванах свободно такси. Трескаво казах на водача адреса. Колата ми я нямаше, затова влязох в жилището, намерих ключовете и взех колата на Дани. Предполагах къде ще го намеря. Следвах интуицията си и тя винаги ме водеше при него. Той също ме намираше без затруднения, винаги. Дори ми четеше мислите.
Мерцедесът беше паркиран напреки пред старата мелница, до ограденото място за понитата. Паркирах БМВ-то до моята кола.
Дани седеше по турски на поляната под голямата липа. Понито беше легнало до него и той го чешеше по ушите. Когато се приближих, Мая стана и бавно се запъти към обора.
Дани започна да къса парички от поляната, за да не гледа към мен. Бавно се отпуснах до него в тревата.
— Здрасти — промълвих.
— Здрасти — отговори той беззвучно и без да вдигне поглед.
По небето вече личеше вечерната заря. Седяхме мълчаливи един срещу друг. Какво да си кажем след съкрушителната диагноза, която бяхме чули само преди два дни?
Дани бе посветил цялото си внимание на едно цветенце и унесено късаше листенцата му.
— Имаш ли намерение да се върнеш в болницата? — попитах, макар да знаех отговора. Исках само да наруша мълчанието.
— Не смятам, че ще има полза.
Кимнах.
— Така си и мислех.
— Каква полза?
Дани втренчи в мен зачервените си очи. Вече не го познавах, беше друг.
— Може би все пак има шанс — обясних, без да съм убедена в думите си. Дали петнайсет месеца живот в болницата бяха по-добре от няколко месеца вкъщи?
Продължихме да мълчим. Накрая Дани заяви убедено:
— Не мога да го направя, Джесика!
По гърба ми пробяга ледена тръпка.
— Какво не можеш?
Той ме погледна втренчено.
— Няма да ида в болницата и да се предам в чужди ръце. Много скоро вече няма да мога да правя нищо сам. Те ще ме хранят, ще ме обличат, ще ме мият. Разбираш ли? Ще съм зависим от техния произвол. Не мога да понеса тази мисъл.
— Това ли било? Страх те е, че може да се повтори онова, което баща ти е правил с теб?
— Да, и това.
Разбрах тревогата му, колкото и необоснована да беше.
— Това няма да се случи — опитах се да го успокоя. — Става дума за болничен персонал. Те не правят такива неща.
— Но баща ми го направи — възрази тихо той и откъсна поредното цветенце. — Бащите също не бива да правят такива неща.
Объркана, сложих ръка на рамото му.
— Това няма да се повтори. Аз ще внимавам. Ще ги следя. Обещавам ти.
— Добре — кимна Дани. — Да приемем, че се съглася. Ще се върна и ще им позволя да ме лекуват. Как ще свърши всичко това? Рано или късно, навярно по-скоро рано — нали чу какво казаха, — ще стана напълно зависим от чужди грижи. Неспособен да стана от леглото, може би неспособен да говоря или да мисля. Ти ме познаваш, Дъки. Аз обичам спорта, движението, действието. За какво ми е такъв живот?
— Може пък да не стане така!
— Стига, Дъки! — Той се засмя тихо. — Кого всъщност заблуждаваш? Какво очакваш да се случи? Да не мислиш, че ще се появи самият Христос и ще направи чудо, та да мога да се прибера вкъщи жив и здрав?
— Навярно не — признах.
— Още веднъж за протокола: аз ще стана изцяло зависим. Болен на легло.
Много исках да му възразя, но той беше прав. Кого заблуждавах освен самата себе си?
— Тогава ще го приема.
Постарах се да говоря овладяно.
— Наистина ли го искаш? Наистина ли ще идваш ден след ден в интензивното отделение, ще си слагаш стерилни чехли, ще ми четеш и ще сменяш системата? После доволно ще си отидеш вкъщи, ще закърпиш някой и друг чорап и на следващия ден ще дойдеш пак. Наистина ли ти с твоите двайсет години си готова да гледаш как партньорът ти умира? Искаш ли това?
Исках ли го?
— Кой ти гарантира, че ще умра бързо? — продължи той. — Нямам късмет в тези неща, иначе щях да умра в колата още онази сутрин, след такава тежка катастрофа. Обаче не стана. Оцелях. Моят ангел хранител по-добре да беше отишъл да помогне на друго място. Пак никой не ме попита. С моя лош късмет драмата ще се проточи с години. Наистина ли искаш да си го причиниш?
— Аз съм взела своето решение, Дани — отговорих. — Помниш ли какво се разбрахме някога? Отговор номер две, помниш ли! Винаги отговор номер две!
Очите му намериха моите и ги приковаха.
— Аз няма да го допусна. Моят живот е разрушен. Няма да разруша и твоя. — Погледът му се устреми към залязващото слънце в далечината. — Винаги съм искал да имам деца. Син, с когото да съм много, много близък. Дъщеря, която да прилича на теб. Ние с теб щяхме да дадем на децата си всичко. Ако се притесняват и тревожат, щяха да се сгушват при мен в леглото, без да се страхуват, че ще ги докосвам, където не трябва. — Дани преглътна мъчително. — Ние с теб щяхме да бъдем прекрасни родители…