— Да, щяхме — пошепнах и очите ми се напълниха със сълзи.
— Никога не съм имал и най-малък шанс — заяви без преход той. — Много хора твърдят, че всеки сам е отговорен за живота си. Наистина ли е така? През живота си съм постигнал много и ако разполагах с време, щях да постигна още повече. Само че нямам време. Съдбата не ми даде дори най-малък шанс за семейство и деца. Баща ми влезе в леглото ми и разруши живота и бъдещето ми.
По бузите му се търкаляха сълзи и той ги изтри с ръкава на суичъра.
— Твоят живот обаче не е разрушен, Джесика. — Дани отново прикова погледа ми. — Ти трябва да имаш всичко, за което мечтаеш. Къщичка с градина, мъж, деца… Ще имаш прекрасни деца. Няма да ти позволя да си пропиляваш живота в грижи за един умиращ.
— Дани, аз…
Той сложи пръст на устните ми. Очите му пламтяха решително.
— Аз! Няма! Да! Го! Допусна! — произнесе всяка дума като отделно изречение. — Само защото в началото на живота си се влюбила в погрешния човек и си взела неправилно решение.
— Не съм взела неправилно решение!
Дани пренебрегна възражението ми.
— Моля те, обещай ми никога да не идваш на гроба ми и да плачеш за мен. За теб важи същата уговорка както с Тина. Живей щастливо без мен.
— Не вярвам, че ще мога.
— Ще запалиш голям огън и ще изгориш всичко, каквото имаш от мен. Избери си мил, грижовен мъж и бъди щастлива с него. Забрави, че си била с мен. Обещай ми да продължиш да живееш, сякаш аз никога не съм съществувал!
— Дани!
— Обещай ми.
Той ме хипнотизира с нечовешки сините си очи. Отново знаеше как да го направи.
— Обещавам ти.
— Добре! — Целуна ме по устните. Изглеждаше доволен. След малко отново подхвана нишката на мислите си: — Аз ще умра. Приех го още преди много време. Съжалявам само, че те въвлякох в моя живот. Заедно с това съм ти безкрайно благодарен, че остана с мен. Не очаквах такъв подарък. — Притисна ръката ми върху бузата си. — Благодаря ти.
Опрях лице в дланта му.
— Аз ти благодаря — казах тихо. — Никога не съм живяла така истински и така интензивно, както през последните три години. Научих много за живота. Времето с теб ме промени завинаги.
Той кимна, стисна устни и махна ръката ми. Усетих, че иска да каже още нещо.
— Дани! Защо седим на тъмно при понитата и водим този разговор? Защо имам чувството, че се сбогуваш с мен?
Той пое дълбоко дъх.
— Аз съм приел, че ще умра. Отдавна вече не се гневя срещу съдбата. Не се страхувам от смъртта. Страх ме е да не забравя кой съм аз, коя си ти. Искам да те нося в сърцето си, когато умра.
Гърлото ми се стегна още повече, стомахът ми се сгърчи болезнено.
Дани продължи:
— Не искам да гледаш как умирам от тази жалка болест и да запомниш това до края на живота си. Моето желание е да ме запомниш, какъвто съм сега. Не какъвто ще бъда на смъртното си легло. След много години, когато мислиш за мен, искам да ме видиш какъвто съм бил винаги.
— Окей — кимнах.
Дани се усмихна.
— Няма да рискувам да стане другояче.
— Какво имаш предвид?
Дани взе ръцете ми в своите и ги задържа. Огледа ме от глава до пети през дългите си мигли.
— През цялото време, докато бяхме заедно, никога не съм те молил за нищо и нямах намерение да го направя. Днес обаче ще те помоля за нещо.
— Какво?
Не исках да чуя молбата му. След такова начало надали беше нещо разумно.
Дощя ми се да издърпам ръцете си и да си затисна ушите, но той ме държеше в желязна хватка.
— Искам да те помоля да приемеш решението ми.
— Какво е то?
Внезапно усетих, че не мога да дишам. Закопнях да се махна оттук, да намеря пространство и въздух, но той не ми позволи да помръдна нито на милиметър.
— Искам сам да реша кога и как да умра.
— Какво?
Дани освободи цялата подавляваща сила на погледа си и вложи цялата си молба и цялата си болка в една-едничка дума:
— Моля!
Не. НЕ! Не, не, не. НЕ! — закрещя нещо в мен, когато осъзнах значението на думите му. НЕ! Никога! НЕ!
— Моля те — повтори той.
НЕ!
— Добре — отговорих беззвучно. Какво друго можех да кажа?
Дани поднесе ръцете ми към устните си и целуна пръстите.
— Благодаря ти — пошепна той и най-после ме пусна.
Моментално дръпнах ръцете си, скочих, минах няколко метра и отново паднах в тревата.
Постепенно застудяваше и тревата беше влажна, но не това беше причината за треперенето ми. Мръзненето идваше отвътре — в онзи момент щях да замръзна дори да беше средата на лятото. Междувременно бе станало съвсем тъмно, но все още виждах как Дани седи на поляната и гледа към небето.