— Никога не бих продала тази кола.
— Продай я — настоя той. — Иначе ще я удариш в някоя стена.
— Момент — подхвърлих. — А кой превърна предишната кола в купчина старо желязо?
Дани не се остави да го заблудя.
— Ще ти припиша и Мая. Знам, че искаш истински кон за езда, затова отдели от парите и си купи. Мая ще остане в старата мелница, детският дом ще плаща, момичетата ще продължат да се грижат за нея. Искам обаче да е твоя собственост и ти да вземаш решенията.
— Нима вече си уредил всичко?
— Да.
Невярващо поклатих глава.
— Всъщност исках да ти подаря жилище, както бях планирал и за Тина, но не го намирам за добра идея. Ти си взискателна и знам, че искаш къща. Парите няма да стигнат, но мисля, че съм събрал половината. Намери си умен мъж, който да те обича и да ти даде останалите пари.
— Крайно време е да престанеш да ми уреждаш живота!
— Искам да си осигурена, когато мен вече няма да ме има.
— Ти си тук! — разкрещях му се изведнъж. — Не искам да чувам нищо повече! Престани, най-после престани постоянно да се сбогуваш с мен!
Изпълнена с отчаяние, излязох от спалнята и треснах вратата. Не исках да чувам повече такива думи. Защо просто не ми оставеше последна искрица илюзия?
— Ще го направя и толкоз! — извика той подире ми. — Щом не желаеш да ме чуеш, ще постъпя, както смятам за правилно!
НОЕМВРИ 2002
Дани се промени напълно. Беше се примирил със съдбата си и цинизмът и ожесточението изчезнаха. Стана ведър и изпълнен с еуфория както по-рано. Дори повече — опияняваше се от непонятна за мен радост от живота и напористо се стремеше да изживее всичко, което (все още) можеше. Бе взел решение и това отнемаше голяма част от страха пред идващото. Решението му вдъхваше увереност, че контролира живота си. Посред зима заминахме на море в Италия. Паркирахме насред плажа и спахме в колата при включено отопление. Дните ни бяха колкото прекрасни, толкова и уморителни. Не знам откъде Дани черпеше толкова енергия. Мъкнеше ме от едно събитие към друго, без да си почине нито за минута. Бе прекъснал изцяло терапията ВААРТ и страничните действия бяха изчезнали; отново се чувстваше отлично. Въпреки че по време на престоя му в болницата не се бяха появили никакви признаци на абстиненция, нито физически, нито психически, той не спря да взема наркотици.
Откакто лекарите му казаха, че тоталната загуба на контрол повече няма да се повтори, той отново шофираше, когато и аз бях в колата. Ала не пожела да рискува и да заминем за Атланта двамата. Не вярваше, че съм в състояние да се оправя сама в чужд континент. Не му казах, че без него никога нямаше да намеря и пътя от Италия до вкъщи.
В неделя вечер ме остави пред дома на родителите ми.
— Ще се качиш ли за малко? — поканих го.
Дани поклати глава.
— Пътувахме дълго и съм уморен.
В главата ми моментално гръмнаха тревожни камбани. Бяхме заедно повече от три години и не бях чула това изречение нито веднъж. Не допуснах да се забележи нищо.
— И аз съм уморена. Утре след работа ще дойда при теб.
Сбогувахме се и тъкмо когато щях да сляза, той ми подаде плик и банкова карта.
— Не можах да ти припиша спестяванията си — обясни той. — Не се получи. Затова събрах всичко в една сметка. Кодът е в плика. От този момент нататък можеш да теглиш, каквото ти е нужно. Сумата е шестцифрена, което означава, че не можеш да я изтеглиш наведнъж с картата. Написал съм ти пълномощно. Иди в банката и изтегли парите. Запазих известна сума за мен, да си покривам нуждите, всичко друго ти принадлежи.
Взех картата и плика и кимнах. Той щеше да умре, това беше сигурно. Щом толкова държеше да наследя парите му, така да бъде. Повече нямаше да се караме.
— Окей. Благодаря.
— Най-добре изтегли парите още следващите дни. Най-късно веднага след смъртта ми. Иначе моят старец може да ги подуши и да се намеси.
— За какво са му пари? — попитах. — Лежи в затвора смъртноболен и скоро ще пукне. Не вярвам да се интересува от пари.
Бащата на Дани бе заболял от СПИН още преди години и страдаше от всевъзможни оплаквания. Пламенно се надявах да умре преди сина си. Дани заслужаваше поне това малко удовлетворение.
Той само вдигна рамене.
— Няма за какво да ги използва, но от него може да се очаква всичко. Ще го направи дори само за да ми причини болка.
— Ще изтегля парите навреме — обещах, прибрах картата и плика и си влязох вкъщи с Лайка. Отворих плика едва в стаята си и съхраних кода в мобилния си телефон. После прочетох стихотворението.