Прочетох стихотворението три пъти и внезапно безпокойството ми се превърна в страх. Нима почивката в Италия е била сбогуване? Защо ми бе връчил пълномощното точно днес?
— Трябва да изляза! Ще се върна утре вечер — извиках на родителите си вече на вратата. Сложих каишката на Лайка и кучето ме последва.
— Джесика! — развика се подире ми мама. — Какво става с теб? В последно време си толкова странна…
— Всичко е наред. Просто забравих нещо.
С треперещи пръсти запалих колата и потеглих към дома на Дани с висока скорост. Беше ми все едно, че за пореден път паркирам по невъзможен начин. Панически се втурнах в жилището. Дани седеше по анцуг на дивана, телевизорът работеше. Погледна ме очаквателно, вдигна едната си вежда и аз изведнъж се почувствах като глупаво хлапе.
Въздъхнах и свих рамене.
— Съжалявам. И аз не знам… Помислих си… Всъщност не знам защо дойдох.
Той разбра тревогата ми и се усмихна.
— Помислила си, че съм легнал във ваната и съм си прерязал вените, нали?
— Нещо подобно.
— Глупости — отсече той. — Кръвта изтича прекалено дълго.
— Оправдана ли е била тревогата ми, Дани?
Той потупа дивана до себе си, за да ми даде знак да седна до него.
— Не — увери ме той. — Докато се чувствам добре, не бива да мислиш за такива неща. Когато се стигне дотам, ще те уведомя, обещавам.
Спомних си какво решение бе взел пред хосписа за болни от СПИН в Шварцвалд. Щом той беше готов да посегне на живота си, и аз бях готова.
— И аз ще го направя!
— Какво?
Дани ме зяпна, сякаш си бях изгубила ума.
— Правилно ме чу! Ако ти си прережеш вените, ще го направя и аз. Ако се хвърлиш под влака, ще те последвам. Ако вземеш сънотворни, аз ще взема същото количество.
Дани скочи от дивана.
— Изчезвай! — изръмжа той.
— Говоря сериозно! Ти каза, че обичаш спорта и движението и няма да живееш без тях. Аз те обичам и не искам да живея без теб!
— Аз съм болен. Аз нямам избор. Много искам да живея дълго, но не мога. Ти можеш и ще живееш!
— Няма. Ще си ида с теб.
— Изчезвай — произнесе заплашително той и посочи вратата. — Вземи си кучето, иди си и не се връщай никога вече.
— Няма! — повторих упорито.
— Всичко между нас е свършено — прозвуча ледено гласът му. — Прави, каквото щеш! Само не се доближавай повече до мен!
— Ти сигурно си мислиш, че онова, дето смяташ да го направиш, е много смело! Не е смело, а е напълно откачено. Това е безумие!
Както винаги, когато започвах да крещя, той ме остави сама. Изскочи от дневната и ядно затръшна вратата зад гърба си. Прегърнах една възглавница и се разхълцах. Защо отказваше да ме разбере? Иначе винаги бяхме на едни и същи вълни, той разбираше мислите ми, без да се налага да му обяснявам. Защо сега реагираше така?
На път към спалнята погледът ми падна върху кухненските шкафове. Дани беше написал върху горната редица с черен флумастер.
Свлякох се на пода в кухнята, разтърсена от поредния пристъп на плач. Той никога няма да ме вземе със себе си. Ще ме остави сама в този гаден живот, и то с вярата, че постъпва правилно.