В гърдите ми пламна гняв. Защо той имаше право да решава, а аз — не? Какво му даваше право да определя живота ми?
Изправих се с мъка и тръгнах след него. Опитах да вляза в спалнята, но той се бе заключил.
— Дани! Отвори!
— Няма. Всичко свърши. Вече няма да се приближаваш до мен.
— Отвори!
— Никога. Върви си вкъщи.
— Кучето ми е при теб, идиот такъв!
— Утре ще ти го доведа. Довиждане, Джесика!
Вбесена, задумках по вратата.
— Отвори, по дяволите!
— Вече не те обичам! — кресна той.
— О, я престани! Не умееш да лъжеш, затова си го спести!
— Изневерявам ти. Имам друга!
— Отвори ми, Дани!
— От две години съм с нея, а ти не забелязваш нищо. Сега можеш да ме мразиш.
— Прощавам ти. Пусни ме да вляза.
— От три години ходя в публичен дом. Всеки понеделник!
Внезапно ме обхвана страх. Не защото бях повярвала в думите му, а защото в момента той беше сам в спалнята. Кой знае какво правеше там. Имаше ли сънотворни? Или бръснарски ножчета?
— Отвори вратата, или ще я строша с ритници! — изпищях истерично.
— Само опитай!
Толкова пъти бях присъствала, когато Дани трошеше мебелите, и всеки път парчета дърво хвърчаха на всички страни. При мен не се получи нищо. Отново ритнах вратата.
Чух шум от спалнята. Сърцето ми подскочи облекчено, после обаче чух как Дани примъкна пред вратата шкаф.
И до днес не понасям да ми затворят вратата.
— Отвори проклетата врата!
Пак я ритнах, но без успех.
— Ти не разбираш ли, че вече не искам да съм с теб?
Избухнах в плач и паднах на пода. След известно време чух как Дани премести шкафа и зачаках да отвори вратата, ала това не се случи. Той само седна на пода от другата страна на вратата. Седяхме така цялата нощ, всеки опрял гръб на дървото, и плакахме. Разделени от една врата. Чувах го да хълца, но знаех, че няма да отстъпи. Той беше по-големият инат от двама ни, винаги е бил такъв. Навън вече се развиделяваше, когато реших да се предам.
— Добре, Дани, ти спечели. Приемам решението ти. Ще продължа да живея този проклет живот и ще се правя на щастлива.
Чух го как стана и отвори вратата. Излезе, седна на пода до мен и ме прегърна.
— Само се опитвам да те запазя.
Отново се разхълцах и зарових лице в гърдите му.
— И как си го представяш? Да се преструвам, че всичко е наред? Да се омъжа, сияеща от радост, и да нарека първородния си син Дениъл?
— Не! Точно това не бива да правиш. Длъжна си да намериш начин да преодолееш загубата. Вече ти изложих моята стратегия: запали огън и изгори всичко. Надявам се по този начин да се отървеш от болката и гнева. Един ден отново ще започнеш да мислиш за мен. Не искам да ме забравиш напълно. Аз, разбира се, желая да си спомняш за мен, но е добре да го правиш с усмивка.
Повдигна брадичката ми и ме принуди да го погледна.
— Искам след време да мислиш за мен, да разказваш на децата си с усмивка какъв съм бил, а после да кажеш: „Да, хубаво беше с онзи луд, но сега всичко е добре, както е!“. Не изпадай в ожесточение или примирение. Ти ще намериш пътя си, Дъки.
— Ти си напълно луд!
— Това вече го минахме. Няма да се променя.
Той стисна ръката ми.
— Аз ще умра. Искам да изпълниш последното ми желание: намери си мъж, омъжи се, роди си деца. Нека да е среден тип мъж. С такива се живее по-лесно. Те са общителни и не ти заповядват да им танцуваш по свирката.
По онова време си мислех, че Дани просто не понася мисълта как някога ще живея с друг, също толкова красив и специален като него. След време разбрах, че е бил прав.
Той ме гледа дълго и продължи:
— Искам след смъртта ми да започнеш да мислиш за мен едва когато можеш да го правиш без болка. Един ден ще се радваш, че живееш, гарантирам ти! Обещавам ти!
В петък вечерта, когато отидох при Дани след работа, той си бе стегнал ръката с кабел и за първи път си инжектира хероин директно в кръвта. Действието настъпи по-бързо от обичайното и по изключение наркотикът го опияни, вместо да го измори. Изпаднал в еуфория, той ме хвана за китката и по стария си маниер ме извлече навън в тъмнината. Посред нощ пребродихме тъмната гора, минахме през гробището, разгледахме гробовете. Дани направо се вманиачи на тема нощни посещения на гробището и обикаляне на гробовете. Понякога прекарвахме там половината нощ, въпреки ледения студ, и гледахме надгробните камъни. Не знам какво е търсил там, но пламенно се надявам да го е намерил.
ДЕКЕМВРИ 2002
В средата на декември отново заминахме за Тирол. Смятахме да прекараме рождения ден на Дани там и да се върнем до Коледа. По това време той спря да бяга сутрин. Не, че не можеше, но вече не беше важно да бъде добре трениран. Не виждаше смисъл. Вместо да тича навън в студа, прекарваше времето с мен в хотелското легло. Гушкахме се и си говорехме.