Денем правехме дълги излети. В момента това му беше достатъчно да се чувства натоварен. Въпреки че кондицията му бе отслабнала забележимо, аз все още не можех да се меря с него. Той успяваше да изкачи и най-високите върхове. Наслаждавахме се на гледката отгоре и тръгвахме обратно. Веднъж опитахме да караме ски, но аз се представих толкова зле, че веднага загубих желание.
— Хайде да се качим на лифта — подкани ме Дани и ми показа гондолите. Имаше много хора и се наложи да чакаме, докато вземем гондола само двамата. Пътувахме дълго, стигнахме много високо в планината, като гондолата често спираше за по няколко минути, за да могат хората да се насладят на гледката и да направят снимки.
Неочаквано, точно над една дълбока клисура, Дани си свали якето и отвори прозореца. И миналата година бе направил опит да излезе от кабината, затова не се уплаших. Този път обаче наистина се измъкна навън. Сърцето ми заби лудо. Той се покатери на прозореца, изправи се в отвора, разкрачи се, хвана се за покрива, а когато се увери, че има достатъчна опора, се пусна. Разпери ръце и вятърът изду пуловера му. Напомни ми за Леонардо ди Каприо на „Титаник“.
— Юхууу! — извика ликуващо Дани. Вятърът понесе гласа му. Явно нямаше намерение да се върне в кабината. Остана на прозореца през половината пътуване.
Напълно е полудял!
Известно време си играх с мисълта просто да го бутна в пропастта. Съвестно прецених аргументите за и против. Дани щеше да изгуби ценно време за живот, но пък щеше да умре без страх… Ще го разбере едва когато е вече много късно. Не ми достигна смелост да го направя. Той ми вярваше като на никого другиго. Сърцето не ми позволи да измамя доверието му.
Дани се покатери изцяло на покрива.
— Върни се вътре, моля те.
— Няма да падна.
— Моля те, Дани, остави тези глупости!
— О, Дъки! — извика ми той. — Точно това искам да направя. Да умра в свободно падане!
— Само не сега! — изплаках.
Дани се изправи върху покрива на кабината. Виждах го едва-едва. Сърцето ми биеше в гърлото. Изкривих си врата, за да го зърна. Хората под нас бяха спрели и сочеха нагоре. Образува се навалица. В далечината видях сини светлини.
— Влез си вътре, Дани — изкрещях, — иначе аз ще се кача при теб!
Това подейства. В това отношение той беше предвидим. Свлече се в кабината с краката напред. Пръстите му бяха леденостудени, ала сияеше от радост.
— Ще го направя. Просто ще скоча и вече няма да ме има. Докато летя към пропастта, ще имам време да премисля живота си.
— Много се радвам — отвърнах горчиво и му показах полицейските коли. — Дошли са за теб.
— Проклятие! Да се махаме, иначе ще ме пъхнат в ареста. Сигурно си мислят, че съм някой луд, застрашен от самоубийство.
— Точно така, Дани, ти си застрашен от самоубийство. Открай време си бил луд. Най-добре да те арестуват.
Полицията ни проследи с включени сини светлини, докато лифтът мина над билото на планината. Нямаше как да ни следват директно, но със сигурност щяха да ни чакат на другия край. На върха лифтът спря за малко. Дани се издаде от прозореца и прецени височината.
— Да слизаме!
И аз погледнах надолу. Най-малко три метра. Дебела, мека снежна покривка.
— Наистина си луд! — изхленчих.
— Идвай — настоя той. — Нямам никакво желание да падна в ръчичките на полицията. Ще ме отведат в ареста, гарантирам ти. — Провеси крака през прозореца, обърна се и ми кимна. — Просто ще скочиш. Аз ще те хвана.
Без да се колебае, той скочи върху снега, забравил пукнатото ребро. Поклатих глава и също се прехвърлих през прозореца. Не ми беше лесно просто да скоча, както постъпи той. Вкопчих пръсти в рамката на прозореца, увиснах, затворих очи и се пуснах.
Както бе обещал, Дани ме улови, завъртя се около собствената си ос, за да поеме удара, и ме пусна на земята. Хукнахме надолу по склона, в посоката, от която бе дошла полицията. Ще има да се чудят, като видят празната гондола. Тази мисъл ме развесели и се засмях.
Дани ме поведе надолу. Въпреки дълбокия сняг можеше да ми избяга без усилие. Спряхме едва в подножието на планината, отдъхнахме си и се смесихме с другите туристи по пътеката; вървяхме сред тях, сякаш нищо не се е случило. Полицаите навярно са решили, че сме скочили, защото над планините с часове кръжаха хеликоптери — сигурно търсеха труповете ни.