— Страхотно беше — заключи Дани. Лицето му сияеше.
— Няма да го повторим. Наред ли е всичко при теб? — попитах.
— Разбира се — отвърна той. — Няма да допусна да се разболея толкова тежко, че да не мога да скоча от лифта.
— Ти си напълно луд — установих за пореден път.
— Точно това обичаш у мен. Именно по тази причина ме избра преди години. Защото съм различен и имам темперамент. Ти не обичаш досадници. Искаше мъж, с когото да преживееш нещо интересно, а не да седиш на смъртното му легло и да му държиш ръчичката.
Прекарахме Коледа само двамата. Нямахме желание да отидем при семейството ми или да празнуваме навън. Купихме си готова храна от една бензиностанция и вечеряхме на паркинга. Надухме музиката до последно, за да не мислим за щастливите семейства, седнали заедно пред коледната елха.
— Надявам се да издържа — каза ми Дани вечерта, когато си легнахме. В гласа му звучеше отчаяние. — Забелязвам, че постепенно започва.
— Какво започва?
— Дреболии. Наскоро кракът ми се разтрепери и задавих колата. Лявата ми ръка остана изтръпнала цели два дни. Усещам постоянни тръпки по тялото.
Говореше монотонно, сякаш изброяваше повредите на колата си. Аз не бях забелязала нищо.
— Защо не ми каза?
Дани вдигна рамене.
— Не исках да се паникьосаш. През януари пак ще ми направят магнитно-резонансна томография, смятах да почакам дотогава.
— Няма да се паникьосам — извиках твърде високо. — Трябва да ми казваш такива неща. Говори с мен. Няма причина да си сам с това нещо. Кажи и на Йорг. Не крий нищо от нас.
Дани стисна устни и кимна. Прегърнах го.
— Няма да те оставя сам, каквото и да дойде. Каквото и да ни е приготвило бъдещето, ще го приемем и ще се справим заедно. — Легнах върху корема му и добавих: — Не съжалявам за нищо. Нито за един ден, нито за един миг. Ако можех да върна времето, пак щях да избера теб. Щях да взема правилното решение.
— Благодаря ти — пошепна Дани.
— Какво щеше да стане от мен, ако не беше ти? Човек, който върви по течението и никога няма да проумее смисъла на живота. Честно, Дани, безкрайно се радвам, че те намерих.
В последно време плачехме безспирно. Често дори не го забелязвахме. И сега беше същото. Ако той не бе изтрил сълзите ми, нямаше да разбера, че плача. И не беше важно. Най-важното беше, че успявахме да живеем нормално. Доколкото беше възможно. Че прекарахме деня щастливо. И следващия, и по-следващия.
През нощта ме събуди остър вик.
Скочих уплашено. Дани седеше в леглото до мен. Тениската му беше мокра от пот, трепереше с цялото си тяло и мъчително поемаше въздух.
— Какво има? — попитах стреснато и включих нощната лампичка. — Какво ти е?
— Паника! — дъхът му идваше плитко, на тласъци. — Паника! Не мога да дишам!
Нервно посегна към гърдите си и задърпа тениската. Преместих се по-близо до него и махнах ръката му.
— Не, не, не. Спокойно, спокойно! — Разтворих скованите му пръсти и положих дланта му върху корема. — Дишай оттук. Вътре в корема. Дишай дълбоко, срещу дланта.
— Не мога — изохка той.
— Напротив, можеш. Не говори, дишай!
Дани се подчини. Седяхме така цяла вечност, заети с вдишване и издишване. Накрая той се поуспокои. Затвори очи и се съсредоточи изцяло върху коремното дишане.
— Аз ще умра — проговори внезапно и ме прикова с погледа си. Очите му бяха сини както винаги, със същия блясък, и излъчваха същата жизнерадост както преди. Това не подхождаше на думите му. — Няма никакво значение какво правя. Аз ще умра.
— Знам.
— Какво ли ще бъде? — попита ме той. — Не говоря за болестта, а за самата смърт. Дали ще боли? Наистина ли има светлина в края на тунела?
Предпазливо посегнах към ръката му.
— Никой не може да ти отговори на тези въпроси.
— Мисълта, че изведнъж си отиваш… вече те няма…няма те…
Устните му затрепериха и той се вкопчи в ръката ми.
— Страхувам се. Ще угасна, няма да ме има. Ще изчезна…
Спомних си какво ми бе написал в стихотворението.
— Никой не изчезва просто така, Дани. Една част остава завинаги. Наречи го душа, наречи го, както искаш. Нещо остава. В сърцето, в спомена. В заобикалящата ни природа, в светлината и във вятъра. Ти сам го написа.
— Надявам се да се грижа за теб оттам, където ще съм — усмихна се слабо Дани. — Все някой трябва да го прави.
— Ще се оправя — отговорих, знаейки, че лъжа. Никога нямаше да се справя без него. — Ти ще си винаги с мен.
— Какво ще стане после? — попита той с отсъстващ поглед. — Дали ще се спуснат ангели да ме вземат? Или това е краят? Черно във вечността?