— Сигурно ще продължиш. Не знам в каква форма, но има живот след смъртта.
Дани прехапа долната си устна.
— Ще видя ли Тина?
Моля се за това, Дани, моля се!
— Убедена съм.
— Ще те видя ли някога отново?
Прехапах устни, за да не изгубя самообладание. Каква ли щеше да е тази среща на небето? Сигурно аз щях да съм стара, а той щеше да изглежда както сега. Преди седмица бе станал на двайсет и три. И двамата знаехме, че няма да доживее до двайсет и четвъртия си рожден ден. С голяма вероятност нямаше да дочака и моя двайсет и първи рожден ден през лятото.
— Престани да се сбогуваш с мен. Имаме достатъчно време.
Достатъчно време. Никога няма да имаме достатъчно време…
Неочаквано Дани стана и зарови в долната част на шкафа. Знаех какво търси. Той извади с треперещи пръсти найлоновата торба и си приготви инжекция.
— Иначе няма да заспя — прошепна. — И ще се страхувам — добави, сякаш извиняваше поведението си. Имаше право.
Извади от торбата парчето кабел и стегна дясната си ръка. Изтегли краищата с лявата и си помогна със зъби. Наблюдавах го тъжно. Запотената му коса стърчеше на всички страни, мократа тениска беше залепнала за гърдите. Направи ми впечатление колко е отслабнал. Губеше мускулна маса и бе свалил няколко килограма. Последните три години минаха като филм пред очите ми: как някога, на празника, ме принуди да му дам телефонния си номер. Със самоувереност, която трябваше да се забрани. Как стоеше, небрежно облегнат на лимузината, сякаш бе излязъл от най-скъпия магазин. Отчаяните му опити да ме държи далече от себе си. Първата целувка, след която страдаше от угризения на съвестта. Готовността му да помага на Кристина и на всички други хора. Видях го на ринга — как побеждаваше противник след противник. Как се сби с петима мъже едновременно, за да ме защити, и как преби Анджело, когато онзи жалък мръсник заби нож в хълбока на Рики. Спомних си в подробности нощта, когато ми каза истината за себе си и за живота си. Как се изпълни с доверие към мен и ми се отдаде напълно. С болка си спомних смъртта на Кристина, счупената му ръка и безкрайните викове през следващите нощи.
А сега Дани седеше на пода и втечняваше хероин. Пропадането му беше достойно за филмиране. Голямата му кариера на модел се бе провалила, никога вече нямаше да спечели световно първенство по бойни спортове, защото беше осъден на смърт. Смъртта на Кристина бе отприщила болестта му. В това нямаше съмнение. Дани се идентифицираше с нея твърде силно, за да може да преодолее тази загуба. Точно затова болестта се бе разразила така внезапно. Ако Кристина не беше загинала по този трагичен начин, Дани можеше да живее още няколко години, и то в добро здраве. С голяма вероятност щеше да доживее времето, когато медицината ще е в състояние да спре болестта.
Двама души си бяха отишли по вина на убиеца на Кристина.
За хиляден път се запитах как ли щеше да протече животът на Дани, ако проклетият му баща не беше разрушил всичко. За първи път обаче се запитах дали моят живот щеше да протече различно без него. И най-лошото: не можех да твърдя, че не съм била предупредена. Влязох в катастрофата с широко отворени очи и ум, знаех всичко. Въпреки това казах на Дани самата истина: ако някой беше върнал времето и отново можех да застана в решаващия миг на живота си, пак щях да избера него. Дори да знаех от самото начало какво ще стане и как ще повлияе върху живота ми. Или тъкмо заради това.
Спомних си какво ми бе казал на поляната при понитата: че никога не е имал шанс за нормален живот. Тези думи съдържаха толкова истина, че ме заболя сърцето.
Съдбата наистина е жалка измамница. Беше му изпратила ангел-хранител, макар че той не го искаше. Тогава се шокирах от мисълта, която ми мина през главата при гледката на изпотрошената му кола. В този момент обаче разбрах истината: щеше да е по-хуманно за него, ако онази сутрин просто беше загинал зад волана. Дори това не му бе дадено, въпреки че той го желаеше силно.
Пръстите на Дани трепереха така силно, че за четвърти път не намери вената. Въздъхнах, станах от леглото и отидох при него.
— Дай на мен — казах и протегнах ръка. Той ме погледна скептично, после колебливо ми подаде спринцовката.
Сложих ръката му върху коляното си и улучих вената от първи опит. С едно движение изпразних резервоара и издърпах иглата. За кратко притиснах с палец мястото на убождането, за да предотвратя кървенето. Развързах кабела и натъпках всичко в торбичката. Прибрах употребената спринцовка в опаковката и я изхвърлих в кофата. После седнах до Дани на леглото, сякаш през целия си живот не бях правила нищо друго.