Уличката е ужасяващо тясна. За щастие синята светлина вече не е толкова ярка. Разсеяла се е, сякаш идва от слаби крушки. Тичам с все сили, едва си поемам дъх. Искам да спра, но не мога.
Трябва да се махна. Дали обаче тичам в правилната посока? Къде е изходът? Наистина ли ще се махна, или тичам точно към онова, от което се стремя да избягам?
Телефонът ми даде сигнал, докато бях под душа. Посегнах към него с мокри ръце. Само едно кратко съобщение:
Отговор а)
Сърцето ми направи огромен скок. Моментално се събудих. Във вените ми нахлу адреналин. С най-голямо удоволствие бих отговорила веднага колко много се радвам, ала си заповядах да изпратя съвсем кратък отговор. Не ми хрумна нищо подходящо и се задоволих да изпратя едно смайли.
След по-малко от минута пристигна нов SMS:
Да хапнем преди киното?
В 17.00 ч. ще те взема от паркинга, където последния път те изхвърлих.
Ударих се по бедрата и нададох радостен вик.
В мислите си ръкоплясках на самата себе си и си устройвах овации.
Някой почука на вратата.
— Побързай, Джесика! И други искат да влязат в банята!
— Ей сега съм готова! — извиках на татко. Още два дни. Тогава щеше да дойде събота. Трябваше да издържа два дни.
Погледнах се изпитателно в огледалото. Резултатът беше видим. Носех плътно прилепнали дънки, карминеночервен къс пуловер с ръкави прилеп и високи до коленете черни ботуши с тънки токове. Дългата коса падаше на леки вълни по раменете ми. Бях се гримирала много дискретно и това ми отне доста време.
Мама ме наблюдаваше любопитно.
— При Александър ли отиваш? — попита с надежда тя.
— Не, отивам на кино с Неса — излъгах.
Междувременно родителите ми бяха узнали за раздялата с Александър, ала мама продължаваше да храни напълно необосновани надежди, че двамата ще се съберем. Тя го харесваше, а най-вече харесваше майка му. Връзката ми с Александър продължи почти три години и през това време майките ни бяха най-добрите приятелки. Този факт ми осигуряваше много свободи. Родителите на Александър ни оставяха да правим, каквото искаме, най-вече да прекарваме сами свободното си време. Понякога оставахме в дискотеката по цяла нощ, прибирахме се едва в ранните сутрешни часове, без да се налага да обясняваме нещо на някого.
Мама остана разочарована.
— Е, може по-късно да отида при Александър — добавих, за да я успокоя.
— Толкова бих се радвала пак да се съберете — подхвана тя сигурно за стотен път.
Вдигнах рамене.
— Ще видим. Трябва да тръгвам, мамо. Доскоро!
Грабнах чантата и палтото и излязох от къщи с неприятно усещане в стомаха. Двайсетте метра до паркинга се проточиха безкрайно. Ами ако той не дойде?
Едва взех завоя и го видях. Носеше дънки и кралскосин пуловер с качулка и стоеше със скръстени ръце, небрежно облегнат на осемметрова, блестящочерна лимузина „Линкълн Таун“. Както винаги косата му стърчеше на всички страни. Видя ме и ме дари със зашеметяваща усмивка. Наблизо стоеше облечен черно в господин и гледаше към земята.
Безумие… С шофьор…
Коленете ми застрашително омекнаха, умът ми отново се изключи.
Запътих се към Дани с нарастващо учудване. Той се изправи и протегна ръце към мен. Улових ги, пръстите му за кратко се сключиха около моите. Отново изпитах усещането, че ми е нанесъл електрически удар.
— Леле! — заекнах. — Защо си дошъл да ме вземеш по този начин?
— Защото съм влюбен — отговори тихо той.
За секунда светът затихна.
Каза, че е влюбен…
В този миг шофьорът отвори вратата. Приглушена виолетова светлина изпълваше вътрешността на автомобила. Седнах върху кремавата кожена тапицерия, която заемаше цялата дължина на лимузината. В средата бе поставена дълга маса, навярно от мрамор, а върху масата ни очакваха бутилка шампанско и две чаши.
Дани ми подаде едната и се чукнахме.
— Мислех, че никога не пиеш алкохол — промълвих.
— Изключенията потвърждават правилото — отговори той и отпи първата глътка.
Шофьорът затвори вратата и лимузината бавно излезе от паркинга.
— Как е възможно още да не си приключил професионалното си образование, а да си позволиш това нещо?