Нямах понятие колко струва, но със сигурност не беше евтино.
Дани прикри усмивката си.
— Печеля много добре от допълнителната си работа.
— Знаех си. Крадеш автомобили и ги продаваш в чужбина!
— О, не! — Той изглеждаше искрено изненадан.
— Тогава прилагаш номерата на внука, нали? Звъниш на самотни баби, правиш им мили очи, плачеш им, че си преследван от мафията, и просиш пари!
Дани зяпна слисан. Очевидно не бе очаквал от мен чак такава фантазия.
— Истината е много по-невзрачна. Бих казал даже скучна. Позволявам да ми правят снимки за голяма модна марка.
— Значи си станал модел? — Толкова силно се уплаших, че почти изкрещях. Явно не само изглеждаше като модел от гланцово списание, ами и наистина беше такъв.
Какво, по дяволите, искаше от мен момче като него?
Каза, че бил влюбен…
— Да — кимна той. — И не е нужно да крещиш. Снимките са безобидни. Дрехи, реклами, обичайното. От това се печели много добре.
— Значи, затова не си следвал след матурата?
Погледът му помрачил.
— Не. Имах други причини. Лични причини.
Ето го пак мрака в очите му.
— Не те ли е страх, че един ден ще станеш стар и грозен и няма да печелиш нищо?
Любопитството ми не знаеше граници.
— Това не ме притеснява.
Защо в гласа му прозвуча меланхолия?
Междувременно бях изпразнила чашата, ала не се осмелих да си налея, защото Дани не ме изпускаше от очи нито за миг.
— Има нещо, което не разбирам — подех отново. — Защо се опита да ме предпазиш от себе си? Да не би да режеш малки момичета на парчета и да ги заравяш в гората?
Виолетовата светлина блестеше в косата му. Той наклони глава и ме огледа.
— Произвеждам дрога в мазето — отговори. — Никой не бива да узнае. Налага се да бъда предпазлив.
Измерих го със скептичен поглед. Един от проблемите с хапливия хумор на Дани беше, че никога не знаех дали говори сериозно, или се шегува.
Той забеляза, че съм на път да повярвам на думите му, и тихо се засмя.
— Сарказмът е мечът на интелектуалеца — обясни ми най-после.
Изведнъж спокойствието му отново изчезна.
— Хайде да говорим сериозно — поде той. — Моят живот е истинска катастрофа. Не искам да въвличам никого.
— Катастрофите въобще не ми създават проблеми!
— Не се шегувам. Ако си разумна, не се забърквай с мен.
— Разумът никога не е бил сред силните ми страни. На седемнайсет човек не може да бъде разумен.
Той въздъхна дълбоко.
— Окей — изрече театрално. — И аз ще ти дам три възможности. Цената е страхотна:
1. Доволен и безгрижен живот без мен.
2. Давам ти себе си.
3. Намираш си приятел, който ти подхожда, и живееш щастливо с него.
Решавай!
— Отговор номер две, моля! — обявих тържествено.
— Говоря сериозно!
— И аз. Отговор номер две! — Не успях да удържа смеха си. — Трудно ми е да не се смея. Толкова си смешен!
Погледнах през прозореца и видях десетки любопитни хора да следят как лимузината влиза на паркинга пред киното.
Шофьорът спря точно пред входа на ресторанта до киното. Слезе бързо, поклони се леко и ни отвори вратата. Дани слезе пръв и ми подаде ръка. Всички минувачи бяха съсредоточили вниманието си върху нас. Изведнъж се почувствах на абсолютно погрешното място. Той спокойно можеше да мине за футболна звезда, но аз?
Чувството, че не съм на едно ниво с него, не ме напусна и когато влязохме в изискания ресторант. Посрещна ни келнер в черен фрак и ни отведе до празнично наредена маса със запалени свещи. С елегантен жест ни покани да заемем местата си и ни подаде менюто. Прегледахме го и казах:
— За мен свинско филе с гъби и зеленчуци. Ти какво ще вземеш?
Дани повдигна обвинително едната си вежда.
— Не ям мъртви животни.
Избра вегетарианско азиатско ястие и даде поръчката.
— Защо си се изнесъл толкова рано от къщи? — попитах го спонтанно.
— Рано ли? — Очите му потъмняха. — Аз съм на двайсет години.
— Пак е рано! — настоях.
— Родителите ми загинаха при автомобилна злополука, когато бях на петнайсет. Известно време живях в дом, после се нанесох в собствено жилище — разказа ми накратко той.
— О, съжалявам. — Разбираемо беше, че не обича да говори за това.
— Това е минало. Не съм бил при злополуката.
Темата бе приключена за него.
Келнерът във фрак ни донесе напитките.
— А откъде си? Името ти не звучи като немско…
— Роден и отраснал в Атланта — съобщи той.
— Наистина ли? — Защо се изненадах, след като вече бях мислила в тази посока? — Не се забелязва. Как така говориш немски без акцент?