— Ще хапнем ли нещо набързо? — попита Ванеса и ме насочи към свободните места в ъгъла.
Всяка година отивахме заедно на „Канщатер Вазен“[1]. От години посещението на народния празник бе станало традиция за нас. Преди често се налагаше да ни придружава големият ми брат Торстен, така родителите ни бяха спокойни. Днес за първи път бяхме сами. През лятото с Ванеса бяхме започнали професионалното си обучение. Тя получи мястото си едва-едва, но пък учеше и работеше в Мюнхен, на триста километра от мен. Виждахме се твърде рядко. През следващата година възнамерявахме да вземем шофьорски книжки. Дотогава все някак щяхме да се справяме една без друга. Освен през особени дни като днешния.
Ванеса седна насреща ми. Нахвърлихме се върху пържените картофки. По някое време тя ме срита под масата и посочи с глава наляво.
— Виж, онези ни наблюдават от доста време!
— Така ли? — промърморих и проследих погледа й. На няколко метра от нас седяха трима младежи и очевидно си говореха за нас.
— О, не — прошепнах, — дано не ни заговорят.
Представата, че някой ще ме лиши от скъпоценното време в компанията на приятелката ми, ме вбесяваше.
— Защо? Изглеждат добре.
Огледах скептично тримата. Бяха най-малко двайсетгодишни, дори по-възрастни, и наистина не изглеждаха зле. Единият беше очебийно висок, с широки рамене, гарвановочерна коса и тъмен тен. Сигурно бе испанец, във всеки случай южняк. Другите двама бяха руси. По-дребният бе късо подстриган и носеше очила. Даже от това разстояние забелязах луничките му. Изглеждаше невзрачен, най-много средна хубост, докато другите двама съвсем спокойно можеха да позират за плакат на БРАВО[2].
Момчетата очевидно забелязаха, че и ние ги наблюдаваме, защото се побутнаха един друг, посочиха към нас и се раздвижиха.
— Страхотно, няма що — изохках, хванах чашата с кола с две ръце и втренчих поглед в течността. От седмици очаквах с радост общия уикенд с Ванеса.
— Добър вечер — поздравиха тримата, щом стигнаха до нашата маса. Очевидно се бяха уговорили предварително, защото заеха места без капчица колебание: испанецът и средният тип вляво и вдясно от Ванеса, третият възседна моята пейка наобратно. Макар че косите му стърчаха на всички страни, той изглеждаше спретнат и невероятно красив. Не като човек, който току-що е паднал от леглото.
Двама за Неса, един за теб, подигра ме вътрешният глас. Двете постоянно бяхме в клинч.
Нищо де, нали има и един за мен, отговорих си. Навярно щях да продължа с този вътрешен диалог, ако една ръка не се беше пъхнала под носа ми.
— Дениъл — представи се красивият рус младеж. От чиста учтивост улових ръката му и вдигнах поглед към него.
Очите му са прекалено сини. Защо носи цветни контактни лещи? Интензивният цвят ме смути, не бях способна да откъсна поглед.
— Който ме харесва, ме нарича Дани — продължи той.
— А който не те харесва?
За частица от секундата успях да го извадя от равновесие, но се овладя много бързо.
— Всички ме харесват! — отвърна той и ме удостои с крива усмивка, толкова прекрасна, че останах да го гледам безмълвно. Май беше свикнал на подобни реакции, защото ми даде време да се осъзная, преди да попита: — А ти имаш ли си име?
С крайчеца на съзнанието си отбелязах, че другите двама се представиха като Рики и Симон. След кратко мълчание събрах сили да отговоря:
— Джесика.
Иначе не съм толкова стеснителна, устата ми винаги работи. Защо това момче така бързо ме извади от равновесие?
— Джесика — повтори тихо той и кимна. После ми зададе въпрос, ала не го разбрах, по-точно не го улових със слуха си, защото бях изцяло заета да го зяпам. Имаше високи скули, тясна брадичка и невероятно хармонични черти на лицето. Постоянната усмивка откриваше редица равни, снежнобели зъби. Бе вдигнал ръкавите на сивия суичър с качулка над лактите. Видях жилести, мускулести ръце. Видях и стройно, очевидно добре тренирано тяло.