Спортист, установи бавно работещият ми ум.
Вътрешно си изръкоплясках иронично, че съм открила очевидното, вместо да отговоря на въпроса му.
Внезапно Дениъл щракна с пръсти на сантиметри от носа ми и ме изтръгна от транса.
— Тук ли си още? — попита развеселен.
— Да — отговорих, трескаво търсейки умен отговор.
— Изнервям ли те? — попита той в най-добро настроение.
— Ами… Работата е там, че предпочитах да съм сама с приятелката си.
— Аха — промърмори той и хвърли многозначителен поглед към Ванеса, която възбудено разговаряше с Рики. Междувременно околните маси се бяха напълнили и общата глъчка не ми позволи да чуя какво си говорят, но беше очевидно, че тя не предпочита да е сама с мен.
Симон се оглеждаше като изгубен и държеше здраво чашата с бира.
— Щом е така… — заяви Дениъл, преметна левия си крак през пейката, облегна гръб на масата и се зазяпа с интерес към хората наоколо. Мозъкът ми напразно се мъчеше да събере оставащата ми интелигентност и се ровеше да открие изгубения ми говор някъде в най-задното ъгълче на центъра на Вернике[3].
В този момент забелязах фино назъбения белег върху лицето на Дениъл. Виждаше се само при внимателно вглеждане, въпреки че пресичаше цялата лява буза.
— Какво е това на лицето ти? — попитах и посочих бузата му. В следващия миг бях готова да си ударя шамар, че не ми е хрумнало нищо по-добро от този твърде личен въпрос.
За щастие той го прие спокойно.
— За това ли говориш? — Прокара палец по белега. — Направи го баща ми. Удари ме с бутилка по лицето.
— Какво каза?
Сериозно ли говореше?
Той се усмихна, за да отнеме малко от остротата на думите си.
— По недоглеждане. Стана злополука.
— Въпреки това е постъпил много лошо — отвърнах. Не бях в състояние да си представя как подобни неща се случват по недоглеждане. В момента обаче не можех да разчитам на ума си. На входа му беше окачена голяма табела „Затворено“.
Дениъл вдигна рамене.
— Нищо страшно — обясни. — И без белега съм достатъчно красив.
Нагъл фукльо, помислих си, макар да знаех, че е прав. Понеже не ми хрумна подходящ коментар, останах безмълвна и проследих как на Дениъл започва да му става скучно. Той насочи вниманието си към две забележително красиви руси момичета с високи обувки и твърде къси полички. Огледа ги продължително и настойчиво, а аз хвърлих към Ванеса раздразнен и същевременно безпомощен поглед. Тя ми се усмихна сияеща, но в следващия миг отново посвети вниманието си на Рики. Направих физиономия.
Симон също бе открил двете руси момичета.
— Няма да успееш! — извика той на Дениъл.
— Да се обзаложим ли? — отвърна той.
— Три на едно! — викна Симон и протегна ръка през масата. Рики прекъсна разговора си с Ванеса и също се загледа към двете момичета.
— И аз залагам. Четири на едно! — И протегна ръка към Дениъл.
— Двайсет минути.
Дениъл стана, удари ръцете на приятелите си и се запъти към момичетата. Погледнах въпросително Симон и Рики. Те се хилеха глупаво и не ме забелязаха. За миг се запитах дали да подхвана разговор със Симон. С него щяха да ми хрумнат хиляди идеи, щях да приказвам непрекъснато, ала нямах никакво желание. Вместо това погледът ми търсеше Дениъл, който вече бе стигнал до двете момичета и разговаряше с тях. Даже от това разстояние забелязах как те се изчервиха и се закискаха смутено. Дениъл ги обгърна с две ръце и ги повлече извън зрителното ми поле. Остана ми само да седя и да клатя глава.
Какви ги върши този жалък женкар?
След цяла вечност — поне така го усетих — той се върна и триумфално хвърли върху масата бяла картичка.
— И двете! — обяви гордо.
Риги вдигна ръце над главата и изръкопляска три пъти. Симон подсвирна възхитено през зъби и му подаде снопче банкноти. Рики също бръкна в джоба си и сложи банкнота върху масата. Дениъл прибра парите и картичката и седна отново при мен.
— Къде бяхме спрели? — попита любезно той.
— Какви ги вършите, по дяволите? — срязах го.
— Играем — обясни Дениъл. — Наричаме го лов на номера. Всеки уикенд го играем.
— Колко весело! — отбелязах саркастично. Внезапно изпитах жал към Симон, защото беше очевидно, че седмица след седмица той се прибира вкъщи като губещ. Поддавайки се на внезапен импулс, реших да му дам телефонния си номер. Ала Дениъл попречи на намерението ми.
— Скучно ми е! — оплака се той.
— Тогава си върви у дома! — изфучах насреща му, но в същото време пламенно се надявах, че няма да го направи.