— Имам по-добра идея. Ела с мен! — Той скочи, хвана ме за ръката и ме вдигна. Другите ни погледнаха въпросително.
— Къде отиваш? — Налагаше се да тичам, за да вървя в крак с него.
Той спря пред кулата.
— Ще влезем тук — заповяда категорично. — А после ще ми дадеш телефонния си номер.
— Казвам не и на двете! — отвърнах упорито и опрях ръце на хълбоците.
Той ме погледна нежно.
— Ти си различна от другите — установи. — Това ми харесва.
Аха! Мистър Аз-получавам-всичко-което-поискам имал нужда да го срежат! С мен е попаднал на точния адрес.
— Тъкмо започнах да загрявам — обясних.
Той се засмя тихо, сложи ръка на рамото ми и ме привлече към себе си. Очите му потърсиха моите и аз изпитах чувството, че погледът му ме пронизва до кости.
— Идваш с мен. Влизаме. — Дениъл произнесе всяка дума като отделно изречение. Ухаеше на душгел и афтършейв. Коленете ми омекнаха.
— Окей — прошепнах.
Как го прави, по дяволите?
Само след две минути седях в дяволската кула и се вкопчвах страхливо в обезопасителния колан. Междувременно се бе стъмнило и гледката над яркоосветения парк бе зашеметяваща. Стигнахме до края и кулата спря, за да даде последна отсрочка на осмелилите се да се качат.
— Страх ли те е? — попита ме Дениъл.
— Да, по дяволите! — изругах аз и взех твърдото решение да не пищя по пътя надолу.
Претърпях жалък провал, разбира се, и се зарадвах много, когато слязох от кулата без особени увреждания и усетих твърда земя под краката си.
— Много лошо ли беше? — прозвуча съчувствено гласът му.
— Ще те мразя вечно! — Не успях да произнеса тези думи така, че да ми повярва.
Тръгнахме обратно към другите, които вече ни търсеха.
— Отиваме на въртележката — посрещна ни Ванеса. — Идвате ли?
— С удоволствие — отговори Дениъл вместо мен и аз се нацупих.
На въртележката се възползвах от случая да пошепна в ухото на седналата до мен Ванеса:
— Хайде да изчезваме!
— Но защо? — попита разтревожена тя.
— После в тоалетната! — Това беше нашият код за „Спешно трябва да поговорим“.
Сърдита, Ванеса ме последва в дамската тоалетна. Най-после останахме насаме и аз въздъхнах облекчено.
— Какво ти става? — озъби ми се тя. — Веднъж да се запозная със страхотен тип, а ти искаш да се прибираш.
— Ти изобщо нямаш ум в главата си. Тези тримата само ни се подиграват. Видя ли ги какво правят? Свалят момиче след момиче. Приемат го като спорт!
— Е, и? — вдигна рамене Ванеса. — Не съм казала, че искам да се омъжа за него. Само ще се позабавлявам.
— Невъзможна си!
— А ти си еснафка. Хайде де, нали си имаш този Денис или как му беше името? Изглежда фантастично.
— Той е нагъл и надменен. Не мога да го понасям.
— Бъди добричка, дай ми само още един час — примоли се Ванеса. — Тогава със сигурност ще си тръгнем, нали трябва да хванем последния влак.
— От мен да мине! — въздъхнах примирено. — Един час. Ще ти дам знак и ще духнем.
Отчаяна, изхъмках за трети път и се покашлях преувеличено. Ала Ванеса се направи на глуха.
— Да нямаш жаба в гърлото? — попита Дениъл, който през цялото време беше залепнал за мен като репей. Не, че ми ходеше по нервите. По-скоро в негово присъствие не бях господарка на сетивата си. Вършех неща, които в действителност не исках да направя.
Без да коментирам думите на Дениъл, минах покрай Ванеса и се смесих с навалицата. Най-сетне тя разбра. Последва ме, макар и неохотно. Набързо разбутах хората, нарочно се мушнах в най-голямото гъмжило. Алеите бяха препълнени. На народния празник хората непрекъснато се губеха. Сигурно нямаше да ни е трудно да се отървем от преследвачите. Решена на всичко, хванах ръката на Ванеса и я повлякох след себе си.
— Не може да си тръгнем така! — ядоса се тя.
Моята решителност се превърна в еуфория. Спрях едва когато стигнахме до изхода.
— Отървахме ли се от онези? — изпъшках.
— Да. Супер постижение! — Ванеса беше ужасно вкисната. — Аз го харесвам. Как ще му кажа защо просто сме се изпарили?
Усмихнах се блажено.
— Нищо няма да му кажеш. Никога вече няма да го видиш.
— Той обеща да ми се обади. Само си представи: понякога идва по работа в Мюнхен и смята да дойде да ме види. Занимава се със съобщителна техника и постоянно пътува.
Гневно се ударих с юмрук по челото.
— Дала си телефонния си номер на този нагъл тип? Е, добре, желая ти приятно разочарование. Само недей после да ми ревеш на рамото!
— Няма да го направя.