Завихме по една пешеходна алея и забързахме към спирката. Тук почти нямаше хора.
— Наистина, Джесика! Не се притеснявай за мен. Искам просто да се позабавлявам.
Знаех как Ванеса се забавлява с мъжете. Ускорих крачка и я оставих на доста голямо разстояние зад себе си.
Не видях приближаването на автомобила. Той изникна сякаш от нищото и се понесе към мен с безумна скорост. Огромно черно БМВ спря напреки на улицата със свистящи гуми и завъртане на деветдесет градуса и ми препречи пътя. Уплашена до смърт, поех шумно въздух и застинах на мястото си. Прозорецът на шофьора се спусна и Дениъл подаде глава навън.
— Не забрави ли нещо? — попита той саркастично и ме изгледа отгоре до долу през забележително дългите си мигли. Напълно слисана, поклатих глава. Той протегна ръка от колата.
— Телефонния номер, моля!
— Проклятие! — изсъсках. — Ти явно имаш проблем!
— Права си, но в момента това няма нищо общо — отбеляза сухо той. — Искам номера ти.
— За какво ти е? — поинтересувах се. — Само за да спечелиш глупавия облог?
— Точно така. — Той се ухили, уверен в победата.
— Забрави!
Направих завой, за да заобиколя колата. Той изскочи навън, мина отзад и ми препречи пътя. Няколко посетители на празника, които тъкмо излизаха от парка, се оплакаха шумно от спрелия посред улицата автомобил. Даниел се направи, че не ги забелязва. Наведе се към мен и рече тихо:
— Ако много държиш, ще останем тук до утре сутринта. Няма да се откажа. Искам да ми дадеш номера си.
Безмълвно понечих да мина покрай него, той обаче ме задържа за рамото, сложи палеца и показалеца на свободната си ръка под брадичката ми и ме принуди да го погледна. Сините като океан очи отново се впиха в мен с цялата си сила. Сърцето ми се качи в гърлото, в корема ми се стегнаха в мускули, за чието съществуване дори не бях подозирала.
Даниел наклони глава и се наведе към мен. Миризмата му ме удари в носа.
Не задържай въздуха, Джесика, дишай!
Отворих устни в очакване, затворих очи и се протегнах насреща му. Той се засмя тихо и се отдръпна.
Почувствах се като идиотка.
— Първо телефонния номер — пошепна в ухото ми и извади мобилния телефон от джоба си.
Само за да се отърва от неловкото положение, в което бях изпаднала, му казах номера си. Тържествуващ, той записа цифрите и ги запамети.
— Много благодаря — изрече с преувеличена учтивост и залепи бегла целувка върху челото ми.
После просто ме остави на улицата, качи се в колата и двигателят изрева. Задните фарове светнаха, БВМ-то даде леко назад и спря точно до мен. Даниел ми подаде бяла визитна картичка.
— За да е почтено — обясни той.
Примирено взех картичката.
— За какво беше всичко това? — попитах. — Ти и без това няма да ми се обадиш. А аз със сигурност няма да ти позвъня! — добавих на инат.
Той затваряше прозореца.
— Ще ти позвъня — изрече меко. — Обещавам.
Гумите изскърцаха, колата излезе на задна от задънената уличка. Не знам колко време стоях там напълно изгубена и се взирах в смаляващите се фарове. Най-сетне някой се покашля зад мен.
Ванеса бе опряла ръце на хълбоците и тропаше с крак по асфалта.
Откога стоеше зад мен?
— Видя ли! — заяви триумфално тя. — Наричаш мен откачена, защото съм дала телефонния си номер на някакъв нагъл тип!
Безпомощно вдигнах рамене.
— Не съм виновна, честно. Той ме хипнотизира!
НОЕМВРИ 1999
През деня мобилният телефон беше най-големият ми враг. Нощем сънувах сини очи, преследваха ме и ме пронизваха с цялата си сила. Бях прибрала визитната картичка в чантата си с особена грижливост и оттогава не я поглеждах. Няма да му се обадя, да става каквото ще. А и защо ли? Та аз дори не го харесвам! Той явно не се интересува от мен, иначе щеше да се обади. Щом не го прави… Тайно съзнавах, че е утопия да се надявам на обаждането му, ала обещанието му не ми излизаше от главата.
Вътрешният глас ядно ми се надсмиваше: Ако си мислиш, че той проявява и най-малък интерес към теб, значи си пълна идиотка!
След две седмици се съгласих с вътрешния си глас и бях готова да го забравя.
С Ванеса не се бяхме чували от народния празник, затова реших да й се обадя. Намерих я на мобилния.
— Ей, отдавна не си се обаждала! Да не си натоварена в работата?
Тя бе възбудена — познах я по гласа.
— Здравей, Джесика! Извинявай, нямам много време. Трябва да се приготвя. Рики ще дойде много скоро.
— Какво каза? Нима не си в Мюнхен?
— Напротив. Той ще дойде и ще остане с мен през уикенда.