В гърдите ми се надигна вряща лава от ревност.
— Е, тогава… Забавлявайте се.
Тя усети как се чувствам.
— Какво има?
— Нищо, всичко е наред — изръмжах. — Желая ти приятно прекарване с онзи нагъл тип.
— О, по дяволите! — въздъхна съчувствено Ванеса. — Заради Денис е. Не се е обадил, нали?
— Името му е Дани — уточних сърдито. Защо го наричах така, нали умалителното име беше запазено само за хората, които го харесват? — Да, не се обади. Което можеше да се очаква.
— Съжалявам. Да знаеш, по-късно ще попитам Рики какво става.
— В никакъв случай — отсякох. — Не си прави труда. Никога не съм можела да го понасям.
Въпреки голямото разстояние, което ни разделяше, усетих усмивката й по телефона.
— Всичко е ясно — потвърди тя. — Трябва да тръгвам. Утре, щом остана сама, ще ти се обадя. Обичам те. Доскоро!
Вбесена, натиснах бутончето с червена слушалка. Не бе особено почтено от моя страна да не се радвам на успеха на Ванеса. До преди два месеца бях сериозно обвързана, докато тя от години живееше сама. Раздялата ми с Александър беше дълга и изтощителна. Знаех, че той все още се надява. Обаждаше се, понякога ден след ден, и правеше пореден опит да ме спечели отново. Последните два дни не бях чула гласа му — това граничеше с истинско чудо. Разтърсих глава. Единият прекаляваше с телефонните обаждания, другият се бе скрил. Не ми беше лесно.
Беше едва петък следобед, а аз не знаех какво ще правя вечерта и през целия уикенд. Ванеса не беше до мен, нямаше да отида при Александър. Въздъхнах, взех си чантата и извадих малката бяла визитна картичка. „Дениъл Аларик Тейлър“ пишеше на нея с големи черни букви. Направи ми впечатление необичайният начин на изписване на първото му име. Когато ми се представи, произнесе името по английски маниер. Да не би да е американец? Стори ми се невъзможно. Немският му звучеше перфектно, в гласа му нямаше и следа от акцент.
Под името беше написан адрес. Безигхайм. С кола дотам се стигаше за половин час. С автобус обаче можеше да стане околосветско пътешествие.
В левия ъгъл пишеше: „Обучение по продажба на спортни и фитнес уреди“. И работното му място беше непостижимо за мен без кола. В десния ъгъл прочетох още нещо: „Арена за бойни спортове Юг, треньор на младежи“. Бойни спортове. Страхотно. Ставаше все по-добре.
Извадих мобилния си телефон и набрах номера му. Той се обади след втория сигнал.
— Да?
Преглътнах — и не можах да кажа нищо.
Без да каже дума повече, той затвори. Взирах се в екрана и с мъка се удържах да не натисна клавиша за повторно набиране.
Изнервена, хвърлих телефона на леглото и реших да изляза на дълга разходка с кучето си Лайка.
Телефонът ми иззвъня необичайно рано за събота. Сърцето ми направи скок, цялата се наелектризирах. С лудо биещо сърце и треперещи пръсти намерих телефона на бюрото и разочаровано установих, че се обажда Ванеса. Пулсът ми веднага се върна към нормалната честота.
— Да? — изръмжах.
— Джес? — Ванеса се рееше в облаците, това се чуваше съвсем ясно. — Той е зашеметяващ. Следващия уикенд ще ти разкажа всичко в подробности.
— Разкажи ми сега — поисках.
— Той е в банята, не мога да говоря! — изсъска тя.
— Аха! — В банята е значи! Пак ме заляха вълни от ревност.
— Добра вест! Следващата събота ще отидем в „Мишата дупка“! — Това беше любимата ни дискотека. — Рики ще ме вземе от Мюнхен. Ще дойдеш ли и ти? — Тя направи многозначителна пауза и съобщи тържествено: — Дани и Симон също ще дойдат.
Честотата на пулса ми отново се покачи рязко — сигурно не се дължеше на споменаването на Симон.
— Никога! — почти извиках.
— О, я стига — настоя тя. — Ще се срещнем на входа в десет. Мисля, че брат ти може да те доведе, а ние с Рики ще те върнем вкъщи.
— Не знам…
В мислите си вече се ровех в гардероба и се питах какво ще облека.
Торстен веднага се съгласи да ме закара и при нужда да ме върне у дома.
— Няма да се наложи — уверих го, когато спря пред дискотеката. — Кажи на нашите, че ще спя при Александър и ще се върна евентуално в неделя.
Брат ми кимна и аз побързах да сляза от автомобила. Торстен знаеше, че с Александър сме се разделили и че използвам връзката ни само за да оправдая отсъствието си пред родителите. Прикриваше ме, без да задава въпроси.
Несигурно се запътих към „Мишата дупка“.
Симон и Дениъл бяха вече на входа. Забелязах ги още отдалече и се скрих, за да изчакам Рики и Ванеса. Двамата завиха зад ъгъла, хванати за ръка. Забързах към тях.
— Неса!