— Добър път към дома!
Бившият ми приятел кипеше от гняв, ала не посмя да слезе. Пусна радиото с пълна сила и моторът изрева. За момент се уплаших, че ще ни прегази, но той само изкара джипа от паркинга с бясна скорост. Сцената ми се стори позната и отново избухнах в смях.
Дани проследи джипа с поглед.
— Мило момче е този Александър.
— Той поне не се обзалага на телефонни номера.
Седнах на земята. Усетих как се люлее под мен и пак се закисках.
Дани ме наблюдаваше критично.
— Мястото ти е в леглото — отсъди той, хвана ме под мишниците и ме изправи на крака. — Ще влезем за малко да си взема нещата и да кажа на другите, после ще те отведа вкъщи. С колата съм.
— Аз съм си много добре! — обявих тържествено.
Върнахме се заедно в препълнената дискотека и той ме остави на бара.
— Не мърдай оттук! Връщам се след две минути.
Едва сега забелязах, че навсякъде от тавана висяха декоративни мишки. Отново получих пристъп на смях.
Дани се върна и ме измери със загрижен поглед.
— Симон ще се прибере по-късно с Рики. Казах им, че аз ще те закарам до вкъщи. Можеш ли да ходиш?
— Естествено — заекнах, скочих от високото столче и се проснах на пода в цялата си дължина. Дани въздъхна, помогна ми да стана, вдигна едната ми ръка на рамото си и ме изведе на паркинга. Отключи колата с дистанционното и ми отвори задната врата.
Слага те на задната седалка като куче, обади се вътрешният ми глас.
Отпуснах се върху светлата кожа. Направи ми впечатление, че постелките, радио осветлението и дори вътрешната светлина са сини. Сини! Бе обзавел колата според цвета на очите си. Отново получих пристъп на смях.
— Какво смешно има? — попита Дани, който тъкмо се качваше.
— Ти си смешен! — изтърсих.
— Радвам се, че те забавлявам. — Включи джипиеса. — Кажи ми адреса си.
Моментално изтрезнях.
— Какво? — изхленчих. — Не мога да се прибера вкъщи! Нашите ще ме убият!
— Трябваше да си го помислиш по-рано. Казвай адреса!
— Най-добре ме откарай направо на гробищата — помолих театрално. — Със сигурност ще се намери някой свободен гроб. Хвърли ме в дупката и готово!
Чух примирената му въздишка и се отнесох.
Следващото, което си спомням, е как Дани ме измъкна от колата. Студеният нощен въздух ме удари в лицето.
— Къде сме? — попитах, докато ме буташе пред себе си.
— При мен — отговори той. — Тук поне е по-топло, отколкото на гробищата.
Вдигнах рамене с безразличие. Беше ми все едно, само да мога да спя спокойно.
Стояхме пред малка двуфамилна къща. Дани ме вкара в жилището на партера. В коридора се чуваха тихи гласове.
— Почакай ме тук. — Дани подсили нареждането си със знак с ръка, мина по коридора и влезе в дневната. Аз, разбира се, го последвах. Вдясно имаше огромен диван, който разделяше две помещения. Вляво от мен до стената стоеше телевизор. Даваха някаква комедийна серия. Дани вдигна дистанционното от масата и изключи телевизора. На дивана спеше момиче. Не видях почти нищо от нея — гарвановочерните коси скриваха лицето и падаха чак до пода. Прецених, че е година или две по-голяма от мен. Дани взе от края на дивана памучно одеяло и зави спящото момиче.
— Коя е тази? Приятелката ти сигурно…
Ако не бях толкова пияна, нямаше да се осмеля да попитам.
— Нещо подобно — отговори той и ме избута обратно в коридора. Затвори грижливо вратата към дневната и обясни: — Това е Кристина. Принадлежи към инвентара на дома. Радвай се, че е на дивана. Това означава, че ти можеш да спиш в леглото ми.
Странно защо, наистина се зарадвах. Влязох в спалнята, изпълнена с единственото желание да си легна. Захвърлих ботушите и джинсите в ъгъла и се запитах защо Дани отново въздиша. Тъкмо когато започнах да събличам пуловера, той извади от скрина тениска и ми я хвърли.
— Трябва ти нещо за спане — рече и се обърна, докато се преобличах. Ако не го беше направил, нямаше да се разсърдя.
По тениска и бикини се проснах на двойното легло. Светът се въртеше около мен. Все пак забелязах как той ме зави до кръста и се накани да излезе от стаята.
Следвайки внезапен импулс, посегнах към ръката му и я мушнах под бузата си.
— Остани тук — помолих. — Лошо ми е. Не искам да съм сама. Мисля, че ще умра!
— Не се умира толкова бързо — увери ме меко той. Не бях в състояние да разтълкувам тона му. Бях прекалено уморена, за да помисля върху това.
— Остани! — помолих отново и стиснах ръката му.