не зная ти кой си
всичко кръжи
нищо не виждам
мен виждаш ли ти
тик-так тик-так летя летя
от мен до вас от теб до нас
летяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяя!
ще спра! ще спра! ще спра! ще спра!
къде и как?
не сега, не сега…
Писмо до Кабул
написах писмо
цяла страница ситен шрифт
за децата, за къщата, за приятелите
объркано и простовато
писмо
за малките неща
които са големи, големи
по-големи от всеки стих
представям си как четеш и се усмихваш
и се смалявам
до сълза
без отговор
ще мога ли да се изправя
и да плюя
на себе си
на всичките си принципи и истини
желания, амбиции, любови
гротескни стихове и роли
спомени, фалшиви хора
на целия измислен свят?
да го заплюя
и да му простя
най-после да простя, че не е истински?
ще мога ли
да го измисля пак
от зелената тревица до небето
от мен до мен
но не за теб
за себе си
ще мога ли да се изправя?
* * *
платил сметките и приседнал
да подреди документи, да преброи пари
после се килнал
за миг
без звук
със спокойно лице
сам
синът плаче в другата стая
гробари питат за одеяло
изнасят вързоп
толкоз.
Другите за Таня Николова
Заглавието на тази стихосбирка е толкова категорично завършено, колкото е и тя самата като поезия. Позволявам си да го твърдя като дългогодишен редактор, чиито наблюдения върху поезията ни датират от няколко десетилетия насам.
Няма да скрия резервите си към „освободените“ от всякакви формални и съдържателни белези стихосбирки на прохождащи поети, публикувани през последните години. Сред тях е трудно да откриеш или просто да запаметиш нечие ново име или заглавие. И ако все пак това се случи, най-често е само заради ефектен жест и находка в отделни стихотворения и рядко заради цялостно художествено присъствие на книгата. (Впрочем това важи и за автори и книги, наложили се на вниманието ни до голяма степен чрез литературна реклама.)
Таня Николова, авторката на стихосбирката „Толкоз.“, не би могла да се нарече „прохождаща“, въпреки че името й е все още неизвестно за широката публика („Нима съм безименна/ с име казано/ с име писано?“). Книгата й обаче е уверена стъпка в днешната ни поезия, изненада за всеки, прочел ръкописа й, а най-вероятно и за самата нея. Неразглезена от внимание, в трийсетината си стихотворения тя е вярна единствено на собствените си мисли за живота и за поезията: „пустите/ дето все по сайтове бродят/ по стихове и по поети/ и не искат в кошара/ проклетите/ да ги доя, да ги стрижа/ за господаря/ и за хляба“ („Овче стихче“). Всъщност верността към живота, такъв какъвто е (но не в битовия смисъл) и верността към поезията, такава каквато е нужна (но не в литературното й значение), са опорите, които крепят света на поетесата. Днешната критика рядко прибягва към определението автентичен, за да открои високото качество на един художествен свят. Аз обаче ще си го позволя — сред купищата стихове, които искат да смаят читателя с напъни и измислени псевдооткрития, книгата на Таня Николова е абсолютно истинска.
Истинска в любовното чувство: „с теб можем всякак да се обичаме/ и през дрехите/ и през другите/ с думи/ и без тях/ само с поглед/ и мисъл/ перо и бръснач/ по кожата на времето“ („Платонично“).
Истинска в собствената си драма: „ще мога ли да се изправя/ и да плюя/ на себе си/ на всичките си принципи и истини/ желания, амбиции, любови/ гротескни стихове и роли/ спомени, фалшиви хора/ на целия измислен свят?“ („без от-говор“).
Истинска в драмата на другия: „платил сметките и приседнал/ да подреди документи, да преброи пари/ после се килнал/ за миг/ без звук/ със спокойно лице/ сам/ синът плаче в другата стая/ гробари питат за одеяло/ изнасят вързоп/ толкоз.“
Казват, че за една добра стихосбирка са нужни десетина силни стихотворения. Тук те са много повече, но по-важното е, че книгата на Таня Николова е написана със свой поетически почерк и има собствен художествен облик, различен и разпознаваем сред другите. И тъй като поетът си личи и по детайлите, ще ми се да цитирам някои от тях: „представям си как четеш и се усмихваш/ и се смалявам/ до сълза“ („Писмо до Кабул“); „гръм ли ме удари/ или страхът ми за теб проряза небето?/ Светя от любов“ („Откритие“); „Няма елегантен начин да кажеш, че не обичаш./ Спри!/ Прилеп е ухото на влюбения.“ („Eleganty wasted“)
В заключение ще цитирам (този път от свое име) финала на стихотворението, с което започнах тази кратка рецензия: „Да ти е живо и здраво името, безименна!“