Друга такава странична тема, която съпровожда главната с повече постоянство и дори по едно време се слива с нея, е „словесният пир“. Езикът и неговите форми са нещо, което постоянно занимава Шекспир, големия майстор на словото. Играта с езика, каламбурът, е един от главните извори на неговия хумор и от това са се оплаквали немалко поколения критици от XVII в. до наши дни. Игрословицата има естествено голяма роля и в тази комедия. Но тук Шекспир прави и една по-сложна игра с езика, като осмива различните езикови стилове на времето — раздутия, дворцов стил на Дон Армадо; педантизма на Олоферн, грешките на ония, които са се натъпкали с трохите от словесния пир, без да ги разбират. (Тук за пръв път той използва по-последователно несъзнателните грешки на тия, които се стараят с употребата на редки думи да придават на речта си по-голяма изящност; досега клоуните му са правили почти изключително умишлени грешки.) Дори и между греховете на царедворците се споменава злоупотребата с езика, а накрая и Бирон обещава да изхвърли от речника си фразите от тафта и да се изказва в бъдеще само с конопени „не“ и шаячни „да“. Но макар кралят малко по-късно действително да украсява думите си с такива завъртулки, че принцесата не успява да го разбере, езикът на благородниците не се различава от тоя на дамите, нито пък би могъл да се окачестви като надут или неестествен. За общата концепция на Шекспир е, разбира се, удобно да им се припише и този грях, но ако той би ни го показал на дело, ако героите му биха говорили наистина като Армадо, те биха били непоносими като герои и затова той се задоволява с едно леко загатване. Има още и някои други по-малки теми, които се повтарят като лайтмотив в хода на драмата: правят впечатление например постоянните намеци за броене, изчисления и грешки в броенето, при които числото три играе особена роля; може би тук се крие пак някакъв намек за математиците около Рали, но ако е тъй, смисълът му е вече загубен. Изобщо ясно е, че комедията е препълнена със злободневни намеци. По всяка вероятност много от действащите лица представляват карикатури на личности, познати на Саутхямптъновия кръг, но опитите да се открият прототипи на тези карикатури остават неубедителни. Само за Дон Армадо може да се предположи, че представлява секретаря на Филип II Испански Антонио Перес, който, след като избягал от господаря си, потърсил убежище при английския двор и се движел главно в кръга на граф Есекс.
Но макар че се основава до голяма степен върху злободневни теми, които днес ни говорят малко или дори остават напълно неразбираеми за нас, комедията все пак запазва своята жизненост и от нея лъха един особен чар. Това се дължи не толкова на силата на образите, както е при по-късните комедии. От мъжкия квартет само Бирон изпъква като личност, защото трябва да се отдели от другите със своя скептицизъм и по-хедонистичния си мироглед. На него е дадена за партньорка Розалина, най-хапливата от дамите. Но макар че Розалина изпъква с острия си език и с някои по-съмнителни, но съвсем слабо загатнати качества, като образ тя трябва да отстъпи място на много по-сдържания, но извънредно фин портрет на принцесата. Като изключим първата ни среща с нея, когато отговорите й на комплиментите на Бойе са твърде силно подчертани и прекалено ясно издават авторовите намерения, щрихите са нанесени така изкусно, че накрая се учудваме дори как се е изградил такъв очарователен портрет. Основните й черти са доброто сърце, тактът и тихият й авторитет. Тя има хумор, но той не се проявява, както при дамите й в изказването на елегантни неучтивости; тя е любезна и говори учтиво с всички; единствено тя проявява съчувствие към нещастния Олоферн, когато надменните младежи, за да прикрият собствения си маскараден неуспех, провалят представлението му. С много тънка ирония и без всякаква язвителност тя дава на краля да разбере колко неучтиво я посреща и колко са смешни неговите идеи, не настоява върху правата си и с усмивка приема несгодите на предложеното й гостоприемство. Тя управлява с такт своите дами, прекратява препирните им, когато те заплашват да станат твърде остри, и почти неусетно избягва всякакви неудобни положения. Това е всъщност най-тънкият портрет, създаден от Шекспир до този момент, и то не само в комедиите. И ако го приближим до този на Хамлет, ще видим, че обаянието, което лъха от образа на принца, се дължи пак на подобни фини щрихи, които допълват при него по-силните контури.