И на тази суверенна власт на поета той противопоставя нещастните еснафи, които не смеят да разчитат за нищо на фантазията и трябва да представят дори луната чрез фенер. А цялата драма на Шекспир е окъпана в лунна светлина, макар че всъщност действието става през нощ на новолуние, когато луната изобщо не свети: за нея се говори толкова много и тъй хубаво, че ние я чувстваме като постоянно присъствие. При това за Шекспир и неговите съвременници луната има особено значение: тя не само придава чрез меката си светлина чаровно настроение на всичко, което осветява, но е същевременно и символ на променчивостта; за тях всичко, включено в сферата на луната (тоест земния свят), е непостоянно и се мени, докато отвъд лунната сфера, в сферите на планетите и на постоянните звезди, е светът на непроменливото и съвършеното… Така луната играе тук двойна роля — тя не само създава настроението на сребристата нощ, но става и символ на комичния кадрил, който изпълняват обладаните от любовното безумие млади двойки.
Както Шекспировата любовна митология се различава от тая на Лили, така — видяхме вече — се различава и самата му представа за любовта. Ако за Александър Велики на Лили любовта е една слабост, която го отклонява от големите му задачи, за Тезей тя е венецът на неговия живот, нещо, което е спечелил чрез борба и което осмисля подвизите му. Неговата любов е „рационална“ според тогавашната терминология, т.е. не само чувствено влечение, а връзка между равни и подхождащи си, основана върху разумно убеждение, и затова непоколебима. А Тезей и Хиполита образуват рамката на цялата комедия: с тях започва и с тях завършва, и разумната, улегнала любов на двамата е мерилото, по което ще съдим любовта на другите двойки. Любовта на младите не е за осъждане наистина, но тя явно не е и кой знай колко разумна. Не е добре, че Хермия и Лизандър се любят пряко волята на нейния баща (което не значи, че Шекспир държи страната на Егей — тираничният старец сам не може да обясни защо предпочита Деметрий като зет). Деметрий не знае защо е изоставил Елена, за да се натрапва на Хермия; нито пък Елена знае защо държи за непостоянния Деметрий. Самият Купидон със своите игриви стрели не би могъл да създаде по-объркано положение. И младите трябва да се утешат с мисълта, че „любовният поток“ никога не е протичал гладко и спокойно. А тъй като тяхната любов изобщо не е била рационална, тя е подхвърлена на различните видоизменения, причинени от омайното биле на феите — нещо, подчертано с особена ирония в сцената с Лизандър, който се мъчи да защити своята любов като рационална тъкмо когато тя е най-неразумна. Но все пак в ирационалния кадрил, който се разиграва от младите двойки в гората, ролята на жените — и това е характерно за Шекспир — не се мени. Техните чувства остават незасегнати от грешките на Пък; тук — както изобщо в комедиите или поне в комедиите на любовта — девойките гледат по-трезво, виждат по-ясно, познават себе си по-добре и остават по-верни на своите чувства, отколкото младежите.
На объркаността в света на младите отговаря объркаността в тоя на феите; дори като че ли тя е причината за първата. И това е в съгласие с идеите на времето, които предполагат една съкровена връзка между природата, обществото и човешката душа, между макрокосмоса и микрокосмоса на човека. Едно нарушение на естествената хармония в единия свят непременно ще се отрази върху другия. Така неестествените недоразумения между Оберон и Титания, заради които тя бива жестоко наказана, са причина за неестественото объркване на годишните времена, за непрестанните дъждове, поради които посевите гният и всичко тъне в кал; а тия дъждове не са само поетическа измислица, те са описание на истинските стихийни дъждове, излели се над Англия през 1593–1594 г., които докарали редица неурожаи и станали една от причините за икономическата криза, обхванала страната през последните години на XVI век. Защото Шекспир като другите драматурзи по онова време обича да вплита в драмите си намеци за злободневни събития. Никак не е чудно следователно, щом като природата се влияе от препирните на феите, и в света на смъртните да се явят раздори — между баща и дъщеря, между млади влюбени… И общото движение на комедията е от дисхармония към хаос, от който обаче накрая възниква възстановената хармония.