Фалстаф обаче не е само една фигура, конструирана за назидание. Той е един жив тип на Шекспиров съвременник, обусловен от социалния строй на времето, представител на една прослойка, която не могла да устои на условията на капитализма и на общата девалвация на парите и загубила значението си, води един търтейски живот, осланяйки се на престижа на своите титли, лишени вече от съдържание, тъй като не са свързани с поземлен имот и аренди. Вярно е също така, че в него се сливат и различни образи от една дълга театрална традиция. Можем да разпознаем в него чертите както на войника самохвалец, така и на паразита от римската комедия, и двата типа отдавна вече пресъздадени и добре познати на английската сцена; има в него и нещо от веселия „Порок“ от средновековните „моралите“ — този изкусител на младежта, държащ морални проповеди против пороците, които сам въплъщава. Но Фалстаф е нещо много повече от простия сбор на техните качества. У него срещаме и непримирими противоречия: при Гадзхил, когато трябва да защити собствената си плячка, той се проявява като окаян страхливец, който загубва ума и дума пред погледа на двама души с мечове в ръцете; на бойното поле обаче, макар че никой не би го нарекъл герой, той запазва пълно хладнокръвие и само не вижда защо трябва да се излага на ненужен риск за чужда сметка. Спорът дали е страхливец, или не е излишен: той ту е, ту не е страхливец, явно според това кое ще даде по-комичен ефект в момента. Той може би обича Хал, доколкото изобщо може да обича някого освен своята личност, но го клевети, за да изтъкне себе си. Обаче образът му е толкова жизнен и убедителен във всеки отделен момент, че дори да има противоречия у него, едва ги забелязваме и — нещо повече — те го правят само по-сложен и интересен.
Образът на Фалстаф се издига над всички други в драмата, но не бива заради него да забравим цяла редица други прекрасни портрети — преди всичко този на младия Пърси: или пък покрай сцените в Истчийп да не споменем такива като срещата между тримата заговорници — Пърси, Глендауър и Мортимър, които, изнервени от напрежението и от несъответствията в характерите им, едва могат да се сдържат, за да не избухнат в открита кавга. Тази сцена със своя реализъм и сложността на преплитащите се подбуди е една от най-хубавите от този вид в целия Шекспир.
Както често става с продълженията, втората част от „Хенри IV“ е по-слаба от първата. Всъщност тя съществува главно заради заключението си — смъртта на краля и коронясването на Хал, а всичко друго е нещо като повторение на първата част. Конфликтът между Хал и баща му продължава, макар че синът е доказал своята лоялност и привързаност, спасявайки живота на баща си в битката при Шрузбъри. А новото въстание е по-малко внушително и интересно от първото и в голяма степен негово повторение. Софизмът, с който принц Джон излъгва бунтовниците, създава наистина силен драматичен ефект, който в момента ни смразява, но навярно Шекспировата публика, възпитавана да гледа на въстанието като на най-тежко от всички престъпления и все още напълно вярна към короната, го е възприемала с одобрение. И във всеки случай това е само един отделен поразителен момент, и то не много характерен за Шекспир, който обикновено отбягва силните изненади и неподготвените обрати.
Кулминация на цялата серия, поне в тематично отношение, е „Хенри V“, вдъхновеното славословие на идеалния крал, който към всичките политически качества на своя баща прибавя не само унаследената без възражения корона, но и широката душа, и умението да разбира и да общува с народа си, придобити при приключенията му в Истчийп. Чрез обаянието на своята личност той сплотява разнородните елементи на държавата си — англичани, валийци, ирландци и шотландци (а последните още по Шекспирово време са имали своя самостоятелна държава) — и ги вдъхновява към победа. И понеже в тази обединена Англия няма сериозни конфликти, то и самата драма е почти безконфликтна с изключение на чисто външния и безличен конфликт между Англия и Франция. Това придава на драмата по-скоро епичен тон, който е донякъде характерен за целия жанр, но тук се усеща особено силно. За това спомагат и екзалтираните пролози към отделните действия. „Хенри V“ е всъщност единствената Шекспирова драма, за която може да се твърди категорично, че е запланувана в пет действия; и тези действия са наистина отделни единици, всяка със своя подтема: решението за война; приготовленията; кампанията във Франция; славната победа при Азенкур; мирът и годежът на Хенри. Само между III и IV действие има известно преливане.