Другата по-интересна фигура в драмата е Ричард, най-младият от синовете на Йорк, но най-силният от тях като характер. Шекспир трябва да е имал предвид голямата роля, която очаква този герой, тъй като го въвежда още в началото на действието, когато според историческите факти той е бил по това време в люлката си, по-малък, а не по-голям от малкия Рътланд. Ричард е, който най-много се отличава при първата битка при Сент Олбанз, убивайки заклетия враг на баща му — Съмърсет. Той също така насърчава баща си да престъпи условията на примирието и да продължи войната. За забелязване е, че Шекспир, подготвяйки жестоката смърт, която очаква стария Йорк, рисува този герой в много по-симпатична светлина, отколкото във втората част. А след смъртта на баща си Ричард се оказва главната опора на Йоркския дом и отмъстителен, но не без оправдание, той може да спечели симпатиите ни. И тогава, точно в средата на драмата, изведнъж той сваля маската си пред нас в първия си голям монолог и ние го виждаме в цялата му злоба, прикритост и амбициозност. Ричард е тук само предварителна скица на героя на следващата драма; но макар и в малко наивна и прекалено логична форма основните черти на бъдещия Ричард са вече дадени — сред тях доминира озлоблението му против природата, която го е създала хром и грозен, и против всички по-красиви от него, на които иска да отмъсти за своята уродливост — едно чисто шекспировско тълкувание на характера, защото историческият Ричард е бил малко прегърбен, но инак представителен и не съвсем грозен мъж.
Четвъртата част от серията — „Ричард III“, се свързва така непосредствено с третата част на „Хенри VI“, че Шекспир сякаш е продължил писането без никакво прекъсване. Както другите части се свързват чрез сцени, повтарящи по същество края на предшестващата драма, така и тук монологът, с който той открива драмата, е по същество повторение на предишния монолог на Ричард. Обаче по форма и по сила на изражението той стои толкова по-високо от него и цялата драма показва такъв внезапен скок в стилистично отношение, че изглежда по-вероятно между написването на двете драми да е имало известен промеждутък.
На първо място бие на очи новата смелост, с която Шекспир използва езика, ковейки необикновени, но крайно изразителни съчетания, като напр. „любвеобилни огледала“, и вмъквайки разговорни думи и изрази и във високопоетичните контексти, най-вече при езиковата характеристика на Ричард, но и другаде. Дългите разгърнати сравнения, които забавят хода на мисълта, са изчезнали напълно, дори сравненията изобщо са станали много редки в полза на сбитите метафори — в това отношение драмата има забележително сходство с „Комедия от грешки“. Чисто статистически погледнато, „Ричард III“ е не по-малко риторична от предшествалата я драма, но риторичните фигури са използвани тук много по-функционално. Те се срещат най-често при спорове и бърз разговор, като сцените между Ричард и Ана или Ричард и Елизабет, където събеседниците си отвръщат остроумно с успоредно построени антитези; или пък са използвани почти ритуалните оплаквания на жените, които именно по този начин се открояват от останалия текст като лирични епизоди, напомнящи старогръцкия хор. И най-сетне цялата система на образността е коренно изменена. Докато в „Хенри VI“ образите са взети главно из селския живот и природата, което дава на цялата драма един почти идиличен, приказен фон — движим се сред полски пейзаж като в късноготическа миниатюра, тук преобладават образи из градския живот. Самото действие се развива предимно в Лондон, споменават се имената на много лондонски сгради и улици и през цялото време усещаме чрез образността кипящия живот на столицата около нас. Тук за пръв път се чувства вече зрелият стил на драматурга и докато е имало и все още има сериозни критици, които смятат участието на Шекспир в по-ранните драми за съмнително или във всеки случай са доста ограничено, тъй като стилът в тях е по-скоро общият стил на времето, тук едва ли има някой, който се съмнява в авторството му отначало докрай.
Такъв скок трудно е могъл да настъпи в краткия интервал между написването на две последователни пиеси. При трилогията, макар стилът да се развива с невероятна бързина, както се каза, никъде не се чувства прелом и различията между началото и края на всяка част са по-големи, отколкото между края на едната част и началото на следващата. А тук сме пренесени в един съвсем нов свят. Изглежда, че Шекспир е сменил трупата си след написването на „Хенри VI“ някъде към 1592 г. и че за новите си колеги е написал пиеса от съвсем друг вид — „Тит Андроник“, вземайки за модел някои от най-популярните пиеси из техния репертоар. С това може да се обясни фактът, че липсва стилистична връзка между тази трагедия и историческите драми, докато степента на умението в нея (разбира се, един много несигурен и субективен критерий) е приблизително еднаква с тази, показана в третата част на трилогията. След набрания при този случай опит Шекспир трябва да се е върнал при първоначалната си трупа, за да поеме отново работата върху изоставената серия, но вече с по-широк опит и по-зрели сили.