„Ричард III“ е първата сериозна драма на Шекспир, която е запазила своята популярност на сцената и до днес. Това се дължи не само на по-голямото умение, с което е написана, но и на по-благоприятния сюжет, който е привличал и други драматурзи преди Шекспир. (Така запазена е една трагедия на латински език от кеймбриджкия професор Лег и една популярна драма — „Истинската трагедия на Ричард III“, от която Шекспир е бил повлиян само дотолкова, че, общо взето, е избягнал да повтори сцени и епизоди, представени в нея: вместо да ни покаже убийството на малките принцове, той дава убийството на Кларънс, докато за другото само разказва; а за Джейн Шор, метресата на покойния крал, жестоко преследвана от Ричард, една твърде популярна фигура в тогавашната литература, той само намеква.) Сюжетът е благодарен, защото тук централната личност е главният двигател на действието. При това животът на Ричард, сравнително кратък и прегледен, представлява от само себе си схемата на престъплението и наказанието — единствената трагична схема, която английската драма допреди Шекспир е успяла да изработи със собствени сили и която заедно със схемата за отмъщението — всъщност нейна инверсия, заимствана от латинските драми на Сенека — представлява единствената схема, използвана дотогава. И Шекспир явно е пристъпил към този сюжет с пълното съзнание, че пише истинска трагедия. „Ричард III“ е не само единствената от историческите драми, озаглавена във фолиото като трагедия, тя е и единствената, при която се използва цялата трагична „машинария“ на времето: само тук се явяват духове, само тук имаме чувство за някаква съдбовна предопределеност, която направлява събитията. Дори нещо повече: това е единствената трагедия на Шекспир, при която чувстваме стремежа да се приспособят похватите на Сенека към формата на английската драма за широка публика: само тук действието се открива по сенековски с монолог на самия герой, докато поначало Шекспир отлага появата на героя си за времето, когато ще сме чули нещо за него от устата на другите. Само тук в двете лирически сцени с плачещите жени има нещо, което напомня класическия хор. И едва ли има друга трагедия — освен може би „Отело“, в която драматическата ирония да се използва до такава степен — пак по сенековски — като средство, с което се загатва двусмислено за бъдещи развития и по този начин се засилва впечатлението за една неумолима необходимост.
Това е и единствената история, в която изрично се говори за провидението като определящо събитията. Но това провидение, всъщност само изпълнител — и то педантично точен — на проклятията, избълвани от една почти обезумяла от страдания старица, или на пожеланията, лекомислено или несъзнателно изказани от герои, които сами насочват съдбата срещу себе си, какъвто е случаят с Ана и с Хейстингс, съвсем не отговаря на религиозната представа за едно всемогъщо и всемъдро божество. Това не е провидението на един вярващ християнин, търсещ да си обясни хода на нещата, а една чисто театрална машинария, използвана, за да даде по-голяма, макар и малко евтина, възвишеност на действието. Събитията всъщност се развиват по своята вътрешна логика, а проклятията са така наредени, че да съвпадат с тази логика. Едуард умира преждевременно и децата му са коварно убити не защото Маргарита ги е прокълнала или както изтъкват летописците, защото Едуард е дал лъжлива клетва под стените на Йорк, а защото е изтощил тялото си с любовните си похождения и е подкопал верността на своите близки, фаворизирайки твърде много роднините на кралицата. Ричард е злодей не защото природата го е дамгосала като такъв, а защото сам си е избрал пътя и е решил да вземе короната без оглед на всички морални задръжки, които би трябвало да го спират в този път. Трагедията му не се състои в това, че е предвиден от провидението за бич Божи, който след като изпълни божествената присъда над останалите грешници, трябва сам да плати за своите кървави деяния, а в това, че избирайки свободно и самостоятелно и залагайки всичко, за да постигне своята цел, той трябва да открие, че щастието, което си е представял, е илюзорно и че царствената корона е само за царствения човек. Това е и схемата на по-късната трагедия на Шекспир — „Макбет“, която ни показва по същия начин вътрешното разложение на узурпатора; там тази схема е изработена с много по-голяма сила и убедителност, но явно е, че и тук тя е вълнувала поета най-силно. Няма да е напълно невярно, ако окачествим „Ричард III“ било като драма на възмездието, било като трагедия на съдбата, било като политическа пиеса, показваща, че узурпаторът неминуемо се превръща в тиранин. Защото Шекспир показва в нея нещо от многоплановостта на по-късните си драми на сравнително примитивно ниво, при което плановете ясно се открояват един от друг и дават възможност и за такива тълкувания, но ясно е, че център на вниманието му е характерът на Ричард и че другите възможности са по-скоро загатнати, за да бъдат отхвърлени.