Главите, посветени на Ричард, у Шекспировите източници са били дословно препечатани от „Животът на Ричард III“ от Томас Мор, авторът на „Утопия“, така че Шекспир е имал пред себе си работата на един от най-гениалните умове на времето, който сам от личен опит е познавал политическите сили и подбуди, които движат събитията, и който, макар и сам непряк свидетел на тези събития, е бил в личен контакт с преките свидетели. Мор е израснал като паж в дома на кардинал Мортон, известния канцлер на Хенри VII — Илийският епископ от драмата, от когото сигурно е научил много за личността на Ричард и за неговото време. Вярно е, че модерните историци гледат с доста голяма резерва на сведенията, произхождащи от този противник на Ричард. Изглежда, че историческият Ричард съвсем не е бил отговорен за всички престъпления, които му се приписват и че като крал е царувал мъдро и с чувство за отговорност; някои дори се питат дали убиецът на малките принцове не е бил всъщност превъзнасяният Хенри Ричмонд, който за всеки случай предпазливо се е отървал от децата на Кларънс. Но ако Мор може би се е поддал на тюдоровската пропаганда в полза на Хенри, той все пак сам е бил убеден в това, което пише, и историята му, макар и недовършена, е в себе си логична и убедителна.
Приемайки от Мор образа на Ричард, Шекспир го е доразвил в много отношения. От Мор той е взел образа на безскрупулния и жесток интригант, на отличния актьор, на хамелеона, който се показва в най-различни цветове според обстановката, на злопаметния отмъстител, но му е прибавил и немалко нови съществени черти: не само озлоблението му против природата, която го е създала урод, но и неговото чувство за хумор, проявяващо се понякога в скрита и твърде жестока ирония, понякога в удоволствието, с което се възхищава от себе си и от своите успехи; и освен това — една демонична сила, с която хипнотизира не само жертвите си, но и своите оръдия. Бъкингам и Кейтсби сякаш знаят какво се иска от тях без нужда от наставления; понякога дори изглежда като че ли те ръководят действията и подучват Ричард какво да прави, докато той с блага усмивка ги обсипва с благодарности за излишните им съвети. И все пак той трябва да им влива увереност с едно небрежно: „Главата му ще клъцнем!… Нещо там ще изнамерим.“
От Мор е взето доста много почти дословно. От него произхождат всички сложни манипулации, чрез които се хвърля булото на демократичност върху една цинична тирания, включително и сцената, при която Ричард се явява, набожен и смирен, между двама епископи и с мъка бива придуман да приеме короната, за която ламти. Също така всичко около арестуването на Хейстингс — включително и предзнаменованията, та дори и ягодите на Илийския епископ — е взето от Мор с тази единствена разлика, че у него при даден знак хората на Ричард се втурват в залата въоръжени и сплашват целия съвет, докато при Шекспир Ричард се налага безпрекословно само със силата на своята личност. Най-ярката проява на тази сила обаче е при сцената с младата Ана, когато над самия труп на обичния й свекър той — убиецът не само на Хенри, но и на нейния мъж — я спечелва за жена. Сцената е изцяло измислена от Шекспир: знае се само едно, че Ричард се е оженил за Ана, но как и при какви обстоятелства е неизвестно. От гледището на фабулата целият епизод е излишен — този брак с нищо не е засилил позициите на Ричард. Сцената е създадена единствено за да покаже демоничната сила на неговата воля и Шекспир нарочно е натрупал най-невероятните препятствия само за да я изтъкне по-силно.
В това съчетание от весела безскрупулност и смразяваща демоничност се чувства още много силно влиянието на една от дежурните и вечно популярни фигури на старите „моралите“, „Порока“ или изкусителя, на когото Ричард сам се оприличава; само че в тези „моралите“ демоничността трябва обикновено да се приема на доверие. Порокът е изчадие на ада, то се знае, но на дело той е по-скоро носител на комичното начало, който просто за собствено удоволствие интригантства и обърква нещата и който с шегите си и грубоватия си език — и в това отношение Ричард също дължи много на този прототип — разсмива публиката.