Такъв е Ричард през първата половина на трагедията. Със завладяването на короната обаче цялата тази жизненост, веселието и дори демоничната сила изчезват от него. Сцената на коронацията би трябвало да бъде изпълнена с тържественост и ликуване, но Шекспир я издържа в миньорен тон, както прави впрочем и при „Макбет“. Ричард седи замислен на трона, потънал в грижи за бъдещето, и Бъкингам, вместо да предугажда желанията му, остава глух за неговите намеци. А това довежда до първата грешка на Ричард: Бъкингам ще му бъде не по-малко потребен, отколкото е бил досега, но той скъсва с него. И сега, при низходящата линия на действието, Шекспир прилага същата техника на успоредици, която е изработил в предшестващата драма, само че я използва много по-целенасочено. Защото сега не само чувстваме повторението на събитията, а всеки път виждаме как нещата са се изменили и как звездата на Ричард бледнее все повече. Още като пролог към глухата сцена на коронацията ние се намираме отново пред Тауър, както в първата сцена, и Браканбъри пак препречва входа. Но сега липсва централната фигура на Ричард и нейното отсъствие само по себе си отбелязва един обрат в положението. Противниците на Ричард почват да се сплотяват, прозвучава за пръв път името на Ричмонд, което от този момент ще се чува все по-често и все по-гръмко. Споменават се клетвите на Маргарита, почти всички сбъднали се вече, те дори почват да засягат и Ричард, досега тяхното главно оръдие, и ние чуваме за неспокойните му нощи. И макар проклятието над Ричард да е било прекъснато в средата, то не е по-малко дейно поради това; а краят на клетвата ще бъде произнесен сега от самата му майка. Жените отново се събират да оплакват загубите си, но този път и Маргарита е с тях като глас на Немезида. Ричард отново се явява в ролята на жених, но неговите аргументи нямат същата жизненост, както преди, и вместо дръзко да напада, той трябва да се защитава и да отстъпва. Елизабет накрая се съгласява, но у Ричард няма никакво ликуване, никакво възхищение от собственото майсторство, а само едно презрително възклицание по адрес на глупавата жена, която е паднала в клопката му. И всъщност излъганият е той самият: в следващата сцена ние разбираме, че Елизабет е дала дъщеря си на Ричмонд.
Разложението на Ричард напредва бързо и в една сцена, която пак силно напомня „Макбет“, виждаме как лошите новини се трупат, докато той напълно губи самообладание, избухва в бесен гняв против вестителя, който по чудо има да докладва един успех, и виждаме как той сам обърква заповедите си. В навечерието на голямата битка при Бозуърт той е вече всъщност сломен и за да се уверим в това, едва ли са нужни духовете на неговите жертви, които за сетен път изреждат докрай поменика на кървавите му деяния с постоянния рефрен: „Отчай се!“, преди да се обърнат към спокойно спящия в другия край на сцената Ричмонд, за да го обсипят със своите благословии. Отчаянието е според християнското вярване смъртен грях и в големия монолог, който следва сега, виждаме, че Ричард носи отчаяние в душата си. Гордите му думи „Аз съм единствен“ са се обърнали против него и той открива в себе си едно второ аз, което го осъжда не по-малко жестоко от самите му жертви. За пръв път гласът на съвестта, тъй дълго потушаван, заговаря у него и той се вижда такъв, какъвто е. И все пак се съвзема: поисква вино, както Кларънс е поискал — напомняйки ни така за убийството на брат си и за всичко казано тогава за Божия съд, и на бойното поле се бие храбро, отчаяно дори и остава непреклонен докрай. И тук, както в монолога си, той се издига до истинско трагично величие. Последните думи, казани за него, са: „тоз кървав изверг“, но макар че епитетът е заслужен и въпреки твърдението на Аристотел, че злият човек не може да бъде трагичен герой, не можем да не чувстваме съжаление не толкоз към участта му, която е заслужена, а както и при Макбет, за величието, което се е прахосало така безплодно. Ричард, разбира се, не е Макбет; характерът му е съвсем друг и за истинско величие може да се говори само във връзка с последните му часове. Но неговата трагедия не е само една предварителна скица на нещо, което тепърва ще намери по-достойно въплъщение, а има свой собствен живот. Образът му не ни пленява така, както ще ни пленяват по-късните колоси на Шекспир, и ние не вникваме така дълбоко в душата му, както при тях. Повечето време го виждаме само отвън и дори имаме по-скоро чувството за нещо мислено и построено, но не и преживяно, и все пак с него вече се открива голямата редица на Шекспировите портрети и ние навлизаме в света на зрелия майстор.