Последната драма, отпечатана тук, „Хенри VIII“, ни поставя пред редица въпроси и проблеми. Но най-много разискваният от тях — въпросът за авторството, изобщо не е проблем. Още в началото на миналия век бе изтъкнато, че стилът на тази драма не е единен, че докато някои от сцените са в маниера, който очакваме от късния Шекспир, други са в съвсем друг стил, който силно напомня този на Джон Флетчър (1579–1625 г.). За него са характерни особености като: силно преобладаване на женските окончания — понякога до над 80% от стиховете, избягване на „преливащи“ стихове, но не и на силни паузи в средата на стиха, прост и ясен строеж на изречението, който се състои в изреждането на къси, успоредни фрази, обикновено в приложение една към друга, чрез които съдържанието все повече се разширява; хумор, който се състои много често в насилствено свързване на разнородни понятия с помощта на алитерации, като напр.: „Със празен шум, шапкари и шивачи“; и най-сетне една много характерна лексика, при която редица любими думи и фрази постоянно се повтарят. Тези „дежурни“ думи не са, разбира се, патент на Флетчър, те могат да се срещат и у Шекспир, но никога в такава концентрация, както тук. При превода естествено повечето от тези особености изчезват и българският читател не може да очаква да разпознае дяловете на двамата автори, но който е запознат със стила на Флетчър, може да ги различава в оригинала на пръв поглед и да установи следното разпределение на сцените:
Пролог — Флетчър
I, 1 и 2 — Шекспир
3 и 4 — Флетчър
II, 1 и 2 — Флетчър
3 и 4 — Шекспир
III, 1 — Флетчър
III, 2 до средата — Шекспир
2 продължение — Флетчър
IV, 1 и 2 — Флетчър
V, 1 — Шекспир
V, 2, 3, 4, 5 — Флетчър
Епилог — Флетчър
Върху това стилистично разпределение няма никакви спорове: всички признават, че тук има два различни стила, които рязко се различават. Въпреки това все още има критици, и то сериозни, на които идеята за някакво сътрудничество между Шекспир и един второстепенен поет, за какъвто се смята Флетчър понастоящем, звучи като светотатство, още повече че тъкмо някои от най-бляскавите пасажи в драмата се оказват по този начин не на Шекспир, а на Флетчър. Затова тези критици прибягват до теорията, че Шекспир е бил способен да промени своя начин на писане към края на живота си. А тъй като една такава половинчата промяна, при която се използва ту старият, ту новият стил, изглежда твърде невероятна, те дори се мъчат да докажат, че различните стилове се явяват в зависимост от съдържанието и настроението на отделните сцени, нещо, което съвсем не се свързва с истинското положение на нещата. Вярно е, че трите големи прощални речи на Бъкингам, Уулзи и Катерина се падат на Флетчър и че в тях се чувства едно по-особено настроение на отпуснатост и примирение със съдбата, но този Флетчъров стил съвсем не се появява само при такива случаи, а покрива, както се вижда от таблицата, по-голямата част от драмата. Странно е при това, че не се вижда нищо светотатствено в твърдението, че Шекспир към края на живота си е могъл да имитира така раболепно стила на презрения Флетчър. А има и туй, че Флетчър, макар да не се цени много сега, през целия XVII в. е бил поставян в „триумвирата на духа“ наравно с Шекспир и Бен Джонсън и много често дори предпочитан пред първия. Към 1613 г., датата на нашата драма, той е бил вече утвърден като надежден драматург, който можел да се гордее с няколко големи успеха пред публиката. Няма значи нищо чудно, че Шекспир, който по това време вече се е бил оттеглил от театъра и от самия Лондон, настанявайки се като един от първенците в родния си град Стратфорд, се е съгласил все пак да помогне на наследника си като главен драматург на Кралската трупа в написването на някоя и друга драма.
Въпросът се усложнява, но всъщност изяснява от това, че съществува още една драма — „Двамата благородни сродници“, в която намираме същата смесица от два различни стила, но която не е била включена от колегите на Шекспир в голямото фолио, а е издадена десетина години по-късно с името на двамата драматурзи на заглавната страница. Познаваме и заглавието на още една драма, написана от двамата — „Крденио“, която обаче не е стигнала до нас. Така ясно е доказано, че Шекспир действително е сътрудничил с Флетчър, и то не само в една драма. И ако в настоящото издание на Шекспировите драми „Двамата благородни сродници“ не е включена, това не се дължи на някакво съмнение в Шекспировото участие в нея, а на това, че самата драма не е особено сполучлива и може спокойно да се отстъпи на Флетчър, който има по-големия дял в нея. Същото би могло да се каже и за „Хенри VIII“, но тук надделя традицията, създадена от фолиото. Във всеки случай, ако на тази драма не може да се гледа с голямо възхищение, това не се дължи на сътрудничеството само по себе си — двамата автори очевидно са работили в тесен контакт, като единият е подготвял сцени, изпълнени после от другия, а просто на несполучливо избрания сюжет.