Това ни довежда до втория, може би по-интересен и по-труден за разрешение въпрос, а именно: защо след като за цели четиринадесет години не бил написал нито една историческа драма, през 1613 г., когато модата на тези драми била съвсем заглъхнала, Шекспир се е завърнал отново към този жанр, и то с една пиеса, толкова лишена от драматично напрежение, като „Хенри VIII“. И при това, защо я е завършил с такова венцехваление на покойната кралица Елизабет, която като убийца на Мария Стюарт едва ли ще е била много симпатична на нейния син, царстващия Джеймс I. Изказано е предположение, че с принцеса Елизабет авторите са искали да намекнат за една друга принцеса със същото име — дъщерята на краля, чиято сватба с пфалцкия курфюрст била отпразнувана с голям разкош през 1613 г., при което между другото в двореца са били представяни почти всекидневно най-различни пиеси. Ако е така, авторите като че ли не са успели да спечелят височайшето благоволение на краля, защото „Хенри VIII“ не фигурира между представените пиеси. За пръв път чуваме да се споменава за нея малко по-късно: през лятото на същата година при едно представление на новата драма от изстрелването на тържествените залпове се подпалил сламеният покрив на театър „Глобус“, който за няколко часа изгорял до основи. Любопитна е тази игра на съдбата, направила при представянето на последната драма на Шекспир да изгори и театърът, с който неговото име е така тясно свързано.
Идеята, че с възхваляването на една Елизабет Шекспир е искал да отправи комплимент към друга Елизабет, може да ни се вижда не много правдоподобно, но за едно време, така привикнало на иносказанията, като XVII в., тя не е невъзможна. Един тогавашен писател се оплаква, че не може да се спомене думата „хляб“ (bread), без да мислят всички, че се говори за холандския крал Бреда, а връзката между двете принцеси е все пак по-плътна. Във всеки случай факт е, че в Англия, както „Хенри V“ се оказва любима пиеса за поставяне в години на национални бедствия и войни, така „Хенри VIII“ излиза напред при национални тържества от рода на коронациите и тя винаги е подканвала към пищни мизансцени със своите тържествени шествия, които още при първата й постановка са будели възторг и за които самите автори са се погрижили със своите необикновено точни и пълни ремарки. А колкото и да липсва на драмата обединяващ драматичен нерв, тя предлага поне две твърде благодарни за актьорите роли в лицето на кардинал Уулзи и кралица Катерина. Но тези два образа са все пак епизодични и централната обединяваща фигура — Хенри, остава доста неопределена и лишена от драматизъм. Критиците, които вярват в единното авторство на Шекспир, се стараят обикновено да спасят драмата, като я обявяват за дълбоко размишление върху преходността на славата — Бъкингам, Уулзи, Катерина, всички падат от високото си положение; но в това тълкуване няма място за последния епизод с Кранмър, който впрочем при всяко тълкуване се явява доста неорганично свързан с останалото и твърде слабо подготвен с няколко намека само за едно лице, което изобщо не се явява преди последното действие. Идеята, че Хенри през течение на драмата израства и след като отхвърля гибелното влияние на Уулзи, става идеален крал, също не убеждава много, защото такова израстване просто не се чувства. За Хенри — с изключение на един-единствен пасаж — винаги се говори с голямо уважение, той е представен като последен авторитет, чиято дума винаги тежи и се приема безпрекословно. При това никога не го чувстваме като център на драматично действие, а само като арбитър на чужди съдбини. Бъкингам, макар че говори с горчивина за Уулзи, признава справедливостта на кралската присъда и се съгласява, че при дадените показания тя не е могла да бъде друга. Катерина също приписва нещастията си само на Уулзи — макар че в това, както излиза от думите на Хенри и от ненавистта на кардинала към Ана Болийн, тя като че ли не е права, а към Хенри не отправя никаква критика. И най-сетне самият Уулзи се примирява със съдбата си, без да упрекне с нищо неблагодарността на господаря си. И все пак, въпреки почтителността, с която всички се отнасят към Хенри, може да се питаме дали няма известна доза ирония в цялото. Не само защото Флетчър веднъж намеква, че съвестта на краля се е „примъкнала твърде близо до една хубава дама“ — а колко лесно биха могли да се въведат първите съмнения на Хенри относно брака му преди, а не след запознанството му с Ана, но защото самият ход на историята представлява един горчив коментар върху розовата светлина, с която драмата обагря фактите. А тази история е била достатъчно близо до Шекспировата публика, за да бъде още жива в съзнанието й. Всички са знаели, че Ана Болийн, този свръхземен ангел на чистотата, е щяла много скоро да загуби живота си на ешафода като прелюбодейка и че бракът е бил обявен за невалиден поради по-старите отношения на Хенри с нейната сестра. Те са знаели, че дъщерята на Катерина, за която в пиесата се казват толкова хубави неща, е щяла да изгори добрия Кранмър на кладата заедно с още много други протестантски мъченици и че преданият Кромуел — за когото имало дори една цяла драма — е щял да тръгне по пътя на първия си господар и, мразен от целия народ, да завърши живота си на ешафода, отречен от този, за когото бил работил неуморно, ако не безкористно. Не е възможно авторите да не са имали предвид всичко това и човек, запитвайки се каква е могла да бъде целта на това изопачаване на фактите, се връща пак към въпроса: защо е бил избран за драматизиране този неблагодарен и при това, както се вижда, доста щекотлив сюжет?