Несъответствия има и в характера на Йорк, но тук причината изглежда е по друга. Към края на драмата, като съдник на вещицата Жана и коментиращ безславния мирен договор, Йорк е показан като един от малкото истински патриоти, останали на английската страна, впечатление, което се заличава едва в началото на следващата част, когато в монолога си той признава, че възмущението му е криело чисто егоистични съображения. Но изглежда, че ролята, първоначално замислена за него, е била именно тази на патриота и че е трябвало да се запознаем с него за пръв път в тези сцени. Едва когато почнал да се замисля за продължението на драмата, Шекспир изглежда е разбрал, че ще трябва да въведе Йорк по-рано и с други краски. Така той се е върнал назад и вмъкнал поредицата от сцени (II, 4 — III, 1), в които се запознаваме с Йорк и с въжделенията му. Основанията да се мисли така са: първо, че тези сцени са в стилистично и поетично отношение значително по-зрели отколкото всичко преди и непосредствено след тях; особено първата — избирането на емблемите на Бялата и Алената роза — е единствената в цялата драма, която е била винаги единодушно признавана за Шекспирово дело, още когато авторството му на драмата като цяло е било отричано. Освен това въведението към сцената в Парламента е по същество повторение на по-ранното сблъскване между хората на Глостър и на епископа (I, 3) — сцена, която по всяка вероятност е трябвало да отпадне, понеже там Бомонт се явява вече като кардинал и в кардиналски одежди, макар че получава тази титла едва към края на драмата. Вярно е, че подобни противоречия се срещат в повечето Шекспирови драми, дори и в най-зрелите, защото Шекспир е бил човек, зает с две професии, и е писал бързо и само за театъра, където дребните небрежности минават незабелязани, а не с оглед на бъдещите читатели. Но тук противоречието е доста голямо и засяга дори и въпроса за костюмирането, така че едва ли би могло да остане незабелязано от зрителите. Но може би най-силният довод за това, че сцените с Йорк са били вмъкнати по-късно, е, че ако си представим драмата без тях, тогава епизодът с Толбът и контесата, който ги предхожда и който сега изглежда като доста излишно отстъпление, нарушаващо единството на драмата, изведнъж се явява като необходима пауза за отдих и контраст между чисто военните действия.
Вероятно и една друга поредица от сцени е била не вмъкната, а основно преработена — става дума за смъртта на Толбът. Че този епизод е бил предвиден още от самото начало като връхна точка на драмата, е напълно ясно, а освен това знаем възторженото свидетелство на драматурга Томас Наш от времето, когато драмата е била още сравнително нова, за това, че десетки хиляди зрители са се въодушевявали и трогвали до сълзи от смъртта на Толбът. Много често обаче при нови постановки на стари пиеси тъкмо най-популярните сцени са били преработвани, за да привличат още повече публиката. А тези дълги поредици от римувани куплети напомнят много повече периода на „Ричард II“ — тъй наречения лирически период в творчеството на Шекспир, когато той прибягва до рими особено често, отколкото ранните драми. Качеството на тези куплети не е особено високо, но Шекспировите куплети рядко се отличават с голяма поетичност и дори в най-късните му драми куплетните поредици, използвани за сентенциозни изказвания или поставени в устата на свръхземни същества, са били приписвани на чужда ръка от най-различни критици като недостойни за неговото перо. Така че вместо да се съмняваме в авторството на въпросните сцени, по-скоро би трябвало да признаем, че куплетната форма не се е удавала на Шекспир и че той може би още на младини е развалил слуха си за нея, подражавайки в комедиите си на импровизираните куплети, с които бил прочут обичаният от публиката комик Тарлтон. Изследователите, които приписват тези сцени на друга ръка, изтъкват използването на рими в една драма, инак съвсем бедна откъм рими, но по-важно е това, че трите кратки уводни сцени към този епизод показват една значително по-зряла метрика, с повече женски окончания и преливащи стихове от останалите части на драмата и че в тях поетическите средства показват много повече сила, смелост и оригиналност.