Постепенното издигане на Йорк до положение да може да излезе на открита борба срещу краля е една от главните линии на действието в драмата. Но само една от тях. Драмата се нарича „Хенри VI“ и Хенри, макар да играе почти изключително пасивна роля, остава все пак централната фигура, към която всички линии се отнасят пряко или косвено. Набожен и кротък, но съвсем безволев, създаден по-скоро за монах, отколкото за крал, Хенри при всяко положение царува само на име и всички около него се стремят да вземат властта в ръцете си — на първо място неговата жена и любовникът й Съфък. Маргарита е описана от хрониките като жена с мъжки дух, напълно способна да управлява сама. Но Шекспир я вижда с други очи — като „типична жена“ в отрицателния смисъл на думата. На мъжа си тя се налага чрез лицемерие, сълзи и упреци. Властолюбива е и тщеславна, но винаги се нуждае от един мъж, на когото да се крепи — първо от Съфък, нейния любовник, после от Съмърсет, заклетия враг на Йорк, и най-сетне от Клифорд. Това обаче не й пречи да се намесва необуздано и нетактично там, където би било по-разумно да се държи настрана — скъсването на прошенията, намесата й в държавния съвет при свалянето на Глостър (където дукът подчертава неуместността на държането й) и явяването й със Съмърсет, което става повод за започването на военни действия. Типична е и сцената, в която тя удря плесница на дукесата, преструвайки се, че не я била познала — една измислица на Шекспир, защото в действителност Елеонора е била изпратена на заточение преди женитбата на Хенри и двете жени никога не са се срещали.
До властта се домогват и други като кардинал Бофорт и дори и жената на Глостър. Единственият, който стои между Хенри и вълците около него, е „добрият Глостър“, последният от героичното поколение на Хенри V и регент на страната през малолетието на краля. Той е главната пречка за кроежите на другите и срещу него се насочват техните усилия. За да се отърват от него, те са готови дори да забравят частните си ежби и да се съберат в една обща глутница, уверени, че премахнат ли него, ще се справят лесно с останалите. Процесът е сложен и бавен, но стъпка по стъпка вълците обкръжават добрия овчар и го тласкат към смъртта. Първият удар е насочен срещу жена му, която става лесна жертва на примамките, подхвърлени й под форма на магически пророчества, които впрочем всички явно ще се сбъднат, като по този начин ни се дава една бегла ориентация за бъдещото развитие на действието. С осъждането на Елеонора пътят е открит за втория удар — отнемането на регентството от Глостър, нещо, за което глутницата отдавна е виела; а после следват неговото задържане под обвинение за злоупотреби и най-сетне коварното му убийство в затвора.
Тази линия е могла да даде една самостоятелна трагедия за верния служител на един безсилен крал, неспособен да защити поддръжника си от враговете му — които са и негови, на краля. Но макар че Глостър представлява най-грижливо изработеният образ в драмата, видян в най-различни положения и осветен от най-различни страни, и той не е централната фигура в нея. Смъртта му само отприщва бента и довежда до едно ново разпределение на силите. Маргарита, която първа дава идеята за убиването му, премахва така човека, който би могъл да запази трона за мъжа й. Но най-непосредствено отговорни за неговата смърт са кардиналът и Съфък и за тях възмездието идва така светкавично, че можем да кажем: тук Шекспир е искал да покаже пръста на провидението. На клетвопрестъпничеството и другите подобни причини за Божия гняв, изтъкнати от хронистите, той не обръща внимание, но убийството и жестокостта са и за него неща, които не могат да остават без наказание. Кардиналът умира, измъчван от своята съвест, а Съфък, изпратен в изгнание по настояване на народа, е убит от пирата Брегмор, с което се сбъдва за него предсказанието на вещицата Джурдейн.
Така надпреварването за властта е сведено до борба между Маргарита и Йорк, бивши съюзници; Йорк, който досега, макар и да е участвал във всички интриги, е стоял донякъде настрани, съучастник, но не и двигател, е вече готов да излезе на открита борба. Но най-напред, за да провери доколко претенциите му, основани на тия на Мортимъровците, биха намерили отклик сред народа, той подклажда един бунт, предвождан от сукнаря Кейд, който се представя за Джон Мортимър. Според Хол този бунт е бил подклаждан от приятелите на Йорк без негово знание. Шекспир обаче хвърля вината изключително върху Йорк. И неговата постъпка му се вижда толкова чудовищна, че той я приписва направо на лудост: от потискани чувства и отлагани надежди Йорк се е побъркал, както сам признава в монолога си, и само това може да обясни едно такова безотговорно и пагубно дело. Шекспир хуманистът е винаги пълен със съчувствие към хората от народа, взети като индивиди, и ги представя в симпатична светлина. Но като добър буржоа той се страхува от многоглавата тълпа и нейните прояви. Въстанието на Кет от 1549 г. е било още живо в съзнанието на хората и той се възползва от случая, за да даде една широка разгърната картина на безредието и ужасите, които трябва да се очакват, когато се развилнее тълпата. Сцените, описващи бунта, са едно отстъпление от общата линия на действието, един епизод, който не води до нищо определено; бунтът дава възможност на Йорк да се върне от Ирландия с голяма войска, но за да се изтъкне това, не е имало нужда да се употреби почти цяло действие от драмата. Тези сцени с народа са обаче донякъде подготвени от редица повече или по-малко епизодични сцени в първата половина на драмата, в които народът също така участва, така че се запазва едно художествено равновесие между двете половини и сцените с бунта не се чувстват като чуждо тяло, насилствено вмъкнато в драмата, а като продължение на една фабулна нишка, подготвена от самото начало.