Драмата завършва при завръщането на Йорк от Ирландия със сцената, в която обезумелият от грандомания дук побеснява, виждайки кралицата под ръка с омразния Съмърсет и с победата му в първата битка от войната между двете рози. Потайният, мрачен Йорк е поне временно господар на положението и големият му враг Съмърсет е убит. Но в тази битка е убит и бащата на Клифорд, който с жаждата си за мъст ще заеме мястото на Съмърсет като главен враг на Йорк и трети поред довереник на Маргарита. И с този намек за нови теми и мотиви завършва втората част от трилогията.
В сравнение с първата част новата драма показва твърде голям напредък във всички отношения. Тук конфликтът не е между отвлечени сили, а между определени хора с определени страсти и домогвания. И тези хора са добре схванати и представени от драматурга. Неговата сила се чувства вече в отделни сцени и пасажи като смъртта на Бофорт, като раздялата между Маргарита и Съфък, където чрез самото звучене се постига немалко експресивност, или като монолога на Йорк в края на III, 1. Диалогът тук никога не е така тромав и безпомощен, както е понякога в първата част. В езика Шекспир показва също много по-голямо и все нарастващо умение. Но трябва да се признае, че това умение е много често прилагано в една област, която твърде малко привлича днешния читател: към края на първата част Шекспир се е отърсил вече от своите най-големи начални слабости и постигнал един стил, в който наистина няма още много нещо шекспировско и който едва ли се различава от общия стил на времето. Сега той се стреми към по-голяма изкусност и това в много отношения означава по-голяма изкуственост. Речникът на времето не е правил разлика между тези две понятия и думата, която тогава се употребявала за похвала (в смисъл „изкусен“), сега е придобила предимно отрицателен оттенък — „изкуствен“. И така Шекспир се стреми към все по-дълги сравнения, разгърнати като самоцелни украшения, и преди всичко към по-голяма декоративност на езика, като използва всички познати на времето фигури на риториката. А тези фигури са били безчетни и всички наименувани и класифицирани. Стилистиките на времето изброяват около петнадесет различни форми само на повторение: повторение на началните думи на последователни изречения, на крайните думи, комбинация от двете, повторение в обратен ред и т.н., да не говорим за антитезите, изоколона, т.е. уравновесеността на фразите и изреченията по дължина, паралелизма и десетки други фигури, чиито названия отдавна вече са забравени. Съществена част от образованието на времето се е състояла в изучаването и разпознаването на тези фигури. И Шекспировите драми от този период биха могли да послужат като текстове за упражнения по тази ренесансова стилистика, толкова са осеяни с подобни похвати, които правят езика му твърде изкуствен и книжен. На съвременниците му това сигурно се е харесвало, то е било в духа на времето, но модерният читател е отблъснат от толкова много изкусност. Дори може да се каже, че тук преводът, при който част от тези фигури изчезва, подобрява драмата за днешния читател.
От друга страна, успоредно с този стремеж към изкуственото, който най-силно бие в очи, има и едно развитие в обратната посока — към по-голяма естественост и експресивност. Ако от една страна, броят на дългите, изкусно построени триади се увеличава, от друга страна, средната дължина на репликите се намалява, което показва, че диалогът става по-насечен и жив. Ако дългите „епични“ сравнения се увеличават, също така се увеличават и сбитите драматични метафори.