И другите теми на Шекспир са не по-малко известни от общата сонетна литература: похвали на красотата, копнежи, мъките на раздялата, негодувание пред собствената нищожност, отчаяние и нова вяра в любовта. Малко по-личен тон се чувства сякаш в сонетите, в които той се оплаква от един друг поет, съперник в любовта му към неговия приятел, но и това е тема, разработвана вече от много други сонетисти. Същото може да се каже и за сонетите, в които се загатва за любовните му отношения с една черноока жена, която му изневерила заради приятеля му: той приема тази изневяра равнодушно и принася любовта си в жертва на приятелството като истински петраркист. Към тази жена, към „злия си дух“, както я нарича в противоположност на „добрия ангел“ — приятеля, са отправени сонетите от втората, сравнително малка група; за тях е характерно преди всичко отвращението от тази плътска любов, която го държи все пак в оковите си и от която е безсилен да се освободи; той вижда, че любимата го мами, че го лъже, той вижда, че не е даже красива, но тя го държи в плен и той се люлее, измъчван между любовта и омразата, като не намира сили да се откаже, нито пък да се преклони пред неизбежното.
Въпросът доколко тези сонети отразяват действителните чувства и преживявания на поета занимава всички критици, които са писали за личността на Шекспир, и е намирал най-противоположни отговори. Естетите, които се доверяват главно на собствената си интуиция, смятат сонетите за истинска изповед, едно откровение на най-интимните мисли на поета и ги използват в твърде широки размери като биографичен материал. Историческата школа обаче, която по-добре познава условностите на тогавашната литература, е склонна да им отрече всякакво лично съдържание и вижда в тях само отражение на времето. Истината навярно е някъде по средата. Сигурно посред всичките условности на петраркизма се намира и частица истина. Младежът, не ще и съмнение, е истински покровител на поета, но любовта или приятелството между двамата сигурно не е била тъй нежна, тъй предана, както я описва Шекспир. Чуждият поет също така може да се приеме като действителна личност, възможно е дори и черната дама да не е измислена. Но не бива да се лъжем от силата на израза, от художествената правдивост на сонетите и да ги смятаме за искрени, защото са добри. За Шекспир, който е могъл да вникне в душата на Отело, на Макбет или на Лир и да предаде техните чувства, не е било мъчно да вникне в душата на петраркистичния любовник или обожател и да предаде със същата правдивост преживяванията, които се очакват от него. В такива сонетни сбирки обикновено един минимум от факти може да даде повод за най-дълбоки чувства.
Затова многобройните опити да се идентифицират лицата от тази драма са напразни. Единственият смисъл, който би имало установяването на името на Шекспировия патрон, е по-точното и прецизно установяване на датите на сонетите. Но датирането им става и без тази помощ: два от по-късните сонети към черната или смуглата дама са отпечатани в една сбирка от 1599 г., а Мирз една година по-късно говори за „Захарливите сонети на г. Шекспир“, които се предавали в ръкопис между приятелите му. Единственият сонет, който ясно разкрива общи политически събития, се намира към края на сбирката и се отнася навярно към 1596 г., когато кралицата навършила 63 години, една много опасна възраст според астролозите. Във всеки случай немислимо е, че думите „Смъртната луна е претърпяла своето затъмнение“ могат да се отнасят до смъртта на кралицата, както искат да ги обяснят някои критици; затъмнението е представено като нещо, преминало благополучно По-ранните сонети пък по своя стил и по някои от идеите, особено съветите към момъка да се жени, напомнят много на епохата на „Венера и Адонис“ и на сонетите, вмъкнати в „Напразни усилия на любовта“ и „Ромео и Жулиета“. Всичко това сочи към граф Саутхямптън като патрон на Шекспир. На него той посветил двете си епични поеми, а посвещението на „Лукреция“ прави впечатление с пресилените обещания за вечна и безгранична любов, които напомнят езика на сонетите. Единственото, което говори против Саутхямптън, е, че печатарят, който без знанието на автора издал сонетите през 1609 г., ги посветил на „Господин W.H., единственият вдъхновител на тези сонети“: инициалите на Саутхямптън са H.W. Затова мнозина мислят за граф Пембрук, на когото приятелите на Шекспир посветили голямото фолио, обаче с Пембрук Шекспир не би могъл да се запознае преди 1598 г., а това не оставя време за написването на всички сонети, които предполагат един срок от най-малко три години до появяването на двата сонета през 1599 г. Показанията на печатаря не са меродавни: той може да е бил заблуден, да е мислил, че сонетите са действително написани за Пембрук или дори да е искал да направи една мистификация и да е поставил инициалите случайно.