И все пак, макар че по Шекспирово време повестта за Аполония се чувствала като старинна — Бен Джонсън дори я нарекъл „мухлясала“ — тя принадлежи към извънредно популярен навремето вид; защото именно елинистическият роман бил водещата форма на повествователната проза тогава; през целия Ренесанс, както и през следващата го епоха на барока във всички западни страни, се изливал непрекъснат поток от романи и повести по подражание на Хелиодор и Ахил Таций. Тези къснокласически автори от III в. са типични представители на едно време, загубило устоите си, когато езичеството замирало, но не е имало още какво да го замести, когато се ширели най-различни култове и суеверия и хората се чувствали обкръжени от тъмни сили, които те не можели да проумеят. Мотивите на тези романи са стереотипни: човек е играчка в ръцете на случайността; героите постоянно биват разделяни от бури по море, пирати, разбойници, похотливи властелини или властелинки; случайността пак ги събира, но те често се разминават, защото не се познават, понеже са предрешени. Никой не може да вярва на очите си: жената, която сме видели изкормена от жестоки жреци или удавена в морето, се явява пак изведнъж здрава и читава. Тъмни оракули предвещават бъдещето, но никой не може да разгадае словата им. И макар че крайният изход е щастлив, това, което лъха от тези романи, не е оптимизъм, а несигурност.
Много от тези мотиви преминали в житията на светците, а оттам в рицарските романи на Средновековието. Ако човекът от Ренесанса се е нахвърлил с настървение върху елинистическите романи, то не е било, защото е почувствал някакво духовно сродство с тях, а защото те са били все пак увлекателни и някак си близки за него поради сходството си с познатите рицарски романи, а при това много по-изящни и в много отношения дори по-близки до съвременния живот: странстващият рицар е бил вече чисто литературен образ и магьосниците, драконите и великаните, с които той се срещал, били чисти фантазии, докато тук героите са обикновени хора, дори невинаги принцове и принцеси, а събитията — необикновени и невероятни, но не съвсем невъзможни. И все пак от начина на подражанието личи, че светоусещането на времето е вече друго. Използват се същите мотиви, същите случайности и неочаквани поврати, но ние наблюдаваме събитията като всезнаещи зрители и това, което е изненада за героите, на нас е отдавна известно, докато при елинистическия роман знаем само това, което знаят героите, така че участваме субективно в тяхната обърканост. Използва се също така и познатата техника на вмъкнатия разказ, но сега тези разкази не служат да изяснят минали събития под нова светлина, а са просто отстъпления от главната фабулна линия. Светът на Ренесанса е още стабилен и, общо взето, разбираем и зад превратностите на случайността се чувства една целенасочена сила. Повестта за Аполоний впрочем не е много типичен представител на своя жанр. Тя използва мотивите, но не и особената техника на елинистите. И все пак от нея лъха основното чувство за несигурността на човешкия живот, макар и може би с малко повече упование в една закриляща сила, която въпреки ударите на случайността се грижи за праведния човек. Повече от това и Шекспир не е могъл да вложи в драмата си; той само съвсем малко е намалил ролята на случайността: у него нито пиратите, нито пък Перикъл са отведени в Митилин от бури.
Обратно на Ренесанса барокът има много общи черти с елинистическата епоха: религията, особено в аристократичните среди, пак губи почва и хората, нестигнали още до истински научен мироглед, се намират в безпътица; суеверието пък се шири под формата на астрология, алхимия, розенкройцерство и пр. и гоненията на вещиците се превръщат в масова истерия. XVII век поставя основите на модерната наука, но успоредно с това той е и векът на едно непознато дотогава лъженаучно суеверие. И сега безкрайните героични романи от школата на Ла Калпренед подражават на Хелиодор по съвсем друг начин, като засилват още повече субективистичиия подход и с това — чувството, че се движим заедно с героите в непрогледна мъгла. Тези романи, както и елинистическите им образци, не се четат днес от никого, но навремето си са били твърде разпространени в аристократичните среди и са твърде характерни за един аспект на това време. В Англия появата на „Перикъл“ съвпада по време с новото отношение към романса. Именно през тези години се чувства там влиянието и на италианските пасторални трагикомедии на Тасо и Гуарини, които също така плащат дан на елинистическия роман, а през 1607 г. на острова проникват и първите ръкописи на „Астрея“ от Д’Урфе, който с тънките си анализи на любовните конфликти и изящното си платонично отношение към любовта определил вече главното съдържание на героичния роман. Младият драматург Флетчър е бил много силно повлиян от Д’Урфе.