Такива са сонетите, които съставят основната лирична форма на Ренесанса. Във всички страни на Западна Европа сонетите се изливат в един непрестанен поток. В Англия писането на сонети е същинска мания. Шекспир в много отношения се придържа по-близо до италианската традиция, отколкото към английската, която почти не познава оная крайна фаза на петраркизма — възхвалата на мъжката красота, както и сонетите за духовно покаяние като отделен вид.
Сонетите на Шекспир в сегашния им ред представят една цялост, в която можем да разпознаем един зачатък на действие: в първата, по-голямата група, се възпява приятелството, „любовта“, както я нарича той, на поета към един красив и рус младеж: че този момък е благородник проличава главно от настоятелността, с която поетът го съветва да се ожени — мотив, на който Шекспир набляга доста силно във „Венера и Адонис“ и който е често срещан в стиховете на италианските сонетисти, отправени до техните князе. Понеже половата любов се отхвърля от петраркистите, а бракът е политическа необходимост за князете, поетите са намерили едно утилитарно оправдание за половите сношения: красотата не бива да изчезне от света и дълг на всеки е, който носи отпечатъка на божествената красота, да увеличи тази красота чрез своето потомство.