Без плочи гробовете бяха
и мъртвите във тях лежаха,
и бяха в бели облекла
съсухрените им тела.
За да изглеждат по-зловещи,
те всичките държеха свещи
и Том О’Шентър не без страх
видя прострян на гръб сред тях
в окови стар един разбойник,
и той за щастие покойник.
Видя деца, до ден живели
и тъй, некръстени умрели.
И по-натам видя мъже
със шии, вързани с въже.
До тях ножове, брадви в кръв.
И на една невинна връв,
удушила новородено,
там място беше отредено.
А между другите неща
топор, убил един баща.
Езикът е безсилен даже
отчасти всичко да разкаже.
Но Меги, пък и Томи сам
с очи видяха всичко там,
стоейки тихо до вратата.
Беснееше пред тях тълпата.
Летяха все по-бързо всички
на групи, двойки и самички.
Въртяха се във надпревара —
над тях летеше облак пара —
събличаха поли и гащи
и скачаха по тях ревящи.
О, Том! Да бяха тия стрини
красавици или богини,
аз бих им подарил със радост
не само ум, душа и младост,
но бих отдал без колебание
и цялото си състояние,
имотите си, състоящи
от стари кадифени гащи.
Но тия кранти уродливи,
изгърбени и костеливи,
противни, криви във краката,
ми преобърнаха червата.
Внезапно Том видя една
по-млада, хубава жена.
Изглежда, идеше тепърва
и тая нощ й беше първа.
(За нея дълго след това
по нас се носеше мълва:
че крави нощем тя доила,
че кораб нейде потопила,
че мор донесла на селото,
че отичала в класа зърното.)
Тя беше пълничка и ниска,
облечена във къса ризка.
Със нея тя се бе сгодила,
но ризата се бе скъсила —
едва ли имаше да трае.
Да знае бабата, да знае,
че с тънкото платно, което
в града тя купи за детето,
детето скача и се мята
във черковата сред блатата
и че любезната й Нени
се тръшка в него и се пени!
Но тука млъква мойта муза,
безсилна да разкаже как
играеше оная блуза
и скачаше от крак на крак,
и как на прага Том мълчеше
и с поглед жадно я следеше.
Подскок, подскок — но Том на края
пред тая гледка не изтрая
и каза със въздишка ниска:
„Ах, ти, проклета, къса ризка.“
Потъна всичко в мрак за миг.
Замря и рев, и стон, и вик.
Но щом юздата хвана той,
след него полетяха с вой…
И както, яростни и зли,
крадеца гонят рой пчели,
и както сплашеното ято
лети от котката, която
е вечно във вражда с врабците,
и както с вик: „Лови крадците“
търчат мъже от всеки двор
със брадва, с нож или с топор —
така сега от злата сила
летеше бедната кобила
през трапища и дупки в мрака.
Тя знаеше какво я чака!
О, Меги, Меги! Като хала
ти никога не си летяла.
Дори когато беше млада,
не смееше да скочиш вада.
О, Том, ще те пекат на шиш!
Като херинга ще цвъртиш!
Остана Кети сам-сама,
напразно чака тя дома.
И Меги, твоята кобила,
напразно тича с всичка сила.
През моста, Мег, душа бедняшка!
Оттам им покажи опашка.
Водата е беда за тях.
Пред нея те изпитват страх.
Но Мег пред мостчето почти
с опашката си се прости.
От някаква къпина близка
изскочи Късичката ризка
и хвърлена като от прашка,
се вкопчи в конската опашка.
От нейните ръце със сила
се дръпна старата кобила
и й остави без стеснение
природното си украшение.
Тук свършвам повестта си аз.
Но ако някому от вас,
като си пийне, се прииска
да кажем, много къса ризка,
то нека тоя смел човек
да си припомни Том и Мег.