— Да ме победят? Да ме пленят? — искрено се учуди Тома и се осмели да се разсмее с цяло гърло. — Е, господин адмирал, какво говорите? Не съм чувал да се говори за такова нещо, нито пък екипажът ми, откакто вече пет години се бием срещу враговете на краля по всички морета! Колкото до децата — нямам деца; а за жена — имам си жена, слава богу, но не в Сен Мало, тя спи тук, в моята кабина, дори току-що взе участие в нашата битка…
Старият командуващ се надигна изведнъж, сякаш искаше да скочи от носилката си.
— Какво? — изуми се той. — Господине, вашата жена е била преди малко на кораба? Нападахте врага и жена ви беше до вас?
— Да, наистина! — отвърна Тома. — Даже беше си облякла, за да се подиграе по-хубаво с холандските плъхове, най-хубавата рокля от брокат, беше си сложила две ливри пудра на главата и две стъпки червило на всяка буза!
Адмирал Габаре се отпусна на носилката си.
— Господине — рече просто той, — кралят ще научи за това.
Каляската зави в ъгъла на един внушителен площад и спря. Оттам слезе командуващият ескадрата, опирайки единствената си ръка на рамото на Тома, който го последва.
— Ето ни, господа, пристигнахме! — каза тогава адмирал Габаре, освобождавайки каляската. — На този площад след малко ще дойде кралят и аз ще имам удоволствието да ви представя, както сам той благоволи да ми заповяда. Няма да чакаме много, защото сме дошли малко по-рано от определения час, а никой на този свят не е по-точен от негово величество.
От тази тераса погледът се плъзваше над една равнина — най-прекрасната и най-живописната, която можеше да съществува. Широка река виеше сребърните си меандри и от адмирал Габаре Тома узна, че тази река е самата Сена, която напоява Париж. По-нататък селски камбанарии стърчаха над горите. А в далечината една бухнала в дървета планина скриваше големия град, където Тома бе пристигнал по-предния ден и от който още бе като замаян.
Изведнъж Тома почувствува, че всичките му мисли из-хвръкват от ума му, както ято чайки при оръдеен залп: адмирал Габаре го бе стиснал здраво за рамото, прошепвайки една единствена всемогъща дума:
— Кралят!
Тома инстинктивно свали шапката си. Командуващият ескадрата беше вече гологлав.
Блестящ кортеж припряно заизлиза от двореца. Коне, каляски, слуги и цял куп хора, бързащи да наобиколят неколцина прекрасно облечени господа, които вървяха начело, а след тях — команда мускетари и телохранители.
Кортежът стигна до площада. Тома започна да различава лицата. От придворните, които вървяха най-отпред, се отдели един мъж, по-представителен от другите и по-величествен. Тома изтръпна, разпознавайки надменните черти, острия поглед, гордия нос. Това беше кралят, също като по медалите и по картините, които Тома бе гледал често, но без и през ум да му мине, че някога ще има необикновената чест да види оригинала тъй отблизо.
Кралят се приближаваше. Командуващият ескадрата Габаре се дръпна в края на терасата и се наложи да направи знак на Тома, който от вълнение си стоеше точно по средата, препречил пътя на краля.
На шест крачки от негово величество адмирал Габаре направи реверанс. Тома, който се бе упражнявал, също направи реверанс — бе му останало тъкмо толкова хладнокръвие, колкото да си спомни, че трябва да повтаря точно всяко движение на стария командуващ ескадра. А кралят, много любезен, допря ръка до шапката си и се спря.
Всичко останало бе за Тома като в сън, от който човек запазва объркан, но траен спомен. Адмирал Габаре приветствува краля; и от това приветствие Тома не чу нито дума. Но когато кралят отговори, Тома изведнъж си възвърна слуха; отговорът на краля се запечата дълбоко в паметта му. Кралят бе казал:
— Винаги ми е приятно да срещам смели благородници, които тъй доблестно защищават честта, на моите оръжия и френското име.
Малко по-късно кралят попита:
— Това ли е онзи герой — корсарят, за когото ми говорихте? Наистина, има симпатично лице! Но вярно ли е, че той е сторил всичките чудеса, за които ми доложихте? Да не би от скромност да сте му приписали тези похвални дела, които трябва съвсем справедливо да бъдат отнесени към вас?
Този път Тома чу гласа на командуващия ескадрата.
— В името на кръста господен, сир — протестира той, — на драго сърце ще се закълна! Този господин, капитан на една от най-мизерните фрегати, този господин разби три големи холандски кораба, два от които изчезнаха пред него самия, докато той вземаше на абордаж и вече подпалваше третия, след което не се поколеба да се впусне отново в още по-разгорещена битка, за да ни дойде на помощ и да спаси господин дьо Артелоар и мен. Нека господ ме накаже, ако една едничка дума от това, което казвам, е лъжа!