Выбрать главу

В „Признанията на авантюриста Феликс Крул“ — един крайно приятен за четене, но за съжаление недовършен литературно-философски експеримент — Ман ще се опита да изследва артистичното пък от обратната му страна. Симпатичният мошеник Феликс Крул е гениален артист в живота, чийто мозък е способен да попие всяка чужда духовност — все едно в коя сфера на духа — и да я възпроизведе като своя с достатъчна за буржоата и неговите „интелектуални“ салони убедителност. Артистичното и тук е антисоциално, но докато в гореизброените произведения то е антисоциално в смисъл на антибуржоазно и на несъвместимо с тая действителност, то тук антисоциалността на Феликс Крул, който за своя изгода пародира чуждата мисъл и чуждите образи, доказва всеобщата антисоциалност на буржоазно-капиталистическата духовност, която не е нищо друго освен една пародия на действителната духовност на класическата епоха. Работил през по-голямата част от творческия си живот над тоя весел и забавен роман, Томас Ман все пак, изглежда, неслучайно не е успял да го завърши — реалистът не е могъл да види и в самия живот неговия завършек.

Упадъка на духа той анализира пряко в есетата си за Ницше, за Шопенхауер, за Вагнер, за окултното и др. Тези трима негови любимци от младини по-късно се разкриват пред очите му в истинския си вид: като могъщи и очароващи ерупции на духовната криза на буржоазния строй, като мрачни цветя на болното в живота. Търсейки при Гьоте бюргерско-гражданския идеал в естетиката и морала и изворите на хуманизма и демокрацията като част от един общ позитивен мироглед — на това е посветен и романът му „Лоте във Ваймар“, — Томас Ман ще възприеме максимата на Гьоте: „Класично наричам аз здравото, а романтично — болното.“ И в творчеството му закономерно ще се появи темата болест—здраве като един от доминиращите философски проблеми. Очевидно тук е повлиял и Шопенхауер, за когото смъртта е първосъздателка на философското мислене, а по-късно и Фройд, който се опитва да намери ключа към нормалната човешка психика, тръгвайки от патологичното, аномалното. Всичко това се свързва и с господстващия тогава натуралистичен възглед за историята, покриващ еволюцията на обществата с жизнения цикъл на организмите — младост, зрелост, старост, — а оттам вече не е трудно да се определи упадъкът на обществото и като болест. Ман обаче я рисува като могъща познавателна и творяща сила, каквато е и в действителност, защото никой не може да отрече блясъка и въздействието на упадъчни художници и философи, като Ницше и Новалис например. Затова в „Доктор Фаустус“ тя е Мефистофел, на когото Леверкюн продава своята душа, за да се осъществи като творец. Затова и във „Вълшебната планина“ едно от символните й значения е пътят на познанието, който ще извърви главният герой. Ето какво казва самият Томас Ман в откритото си писмо до издателя на „Немския медицински седмичник“ от 1926 год.:

„Книгата кара да се почувства позорът на болестта като идея, но в същото време в нея болестта е изобразена като могъщо познавателно средство, а и «гениален» път към човека и любовта. Аз заставих своя герой да премине през болест и смърт, през страстното изучаване на органичното, заставих го да преживее явлението медицина като събитие само за да се приближи, доколкото допускаше това неговата лукава наивност, до едно предчувствие на новия хуманизъм.“

И така пред нас отново се появява милият млад русокос и синеок бюргер Ханс Хансен от „Тонио Крьогер“, на чието физическо и душевно здраве завиждаше писателят. Този път обаче той се казва Ханс Касторп, носи току-що получена инженерска диплома в джоба си, пращи от здраве, юношески наивитет и предприемчивост и само е дошъл да посети болния си братовчед, да си почине три седмици, преди да заеме своето място в капиталистическото общество, на което изцяло принадлежи и което също му принадлежи. Но… се разболява на Вълшебната планина, където всички са болни и където не можеш да не бъдеш болен. А разболяването за него се превръща в „оздравяване“ от оказалите се обикновена простащина и житейски профанизъм духовно равновесие и здраве на буржоата.

От започването на романа до излизането му през 1924 год. изминават дванадесет години, сред които се съдържа петгодишната пауза на Първата световна война, донесла нови прозрения на автора и влязла в романа като композиционен завършек и… като граница на новото време. Началото на тази грамадна по обем и съдържание книга ни разказва почти дословно обстоятелствата, породили я като идея у писателя. През 1912 год. Томас Ман пребивава известно време в луксозния високопланински курорт Давос, където жена му Катя се лекува от белодробно заболяване. Сам получава леко възпаление на дихателните пътища, но не се поддава (за разлика от героя си) на внушенията на лекаря и на магията на Вълшебната планина да остане да се лекува. Конкретният повод обаче предизвиква само хрумването да се напише някаква новела — весела антитеза на току-що завършената „Смърт във Венеция“, където проблемът за смъртта да получи този път едно пародийно и иронично третиране. Но ръкописът нараства и нараства, за да се превърне в грандиозно дело, което, макар и да няма мащабите на символ на човечеството като четирилогията за Йосиф, то все пак става роман на една епоха, вместил в себе си директно или чрез символите си нейните основни проблеми.