Индианката се обърна и откри бялата девойка. Беше наистина Сали. Тя гледаше с учуден и недоверчив поглед Томек, който стоеше при вратата с револвер в ръка.
— Томи, Томи… — едва прошепна тя, сякаш не можеше да повярва на очите си.
Силно развълнуваното момче не можа да каже нито дума. Пред него се намираше Сали, за която бе тъгувал толкова много и която едва не бе загубил завинаги… Той протегна лявата си ръка към нея, а момичето, след като най-сетне се убеди, че това е наистина нейният Томек, който е дошъл за нея, скочи като луда на крака, хвърли се към него и го прегърна с треперещи от вълнение ръце.
Пуеблосите, смутени, а може би и трогнати от тая необикновена сцена, се поотдръпнаха малко настрана. В това време безстрашното бяло момче мъжествено преодоля вълнението си. Положението беше опасно и най-малката непредпазливост можеше да довлече тежки последици.
Томек изгледа Сали. Беше малко пребледняла, но въпреки това изглеждаше съвсем добре.
— Не ти ли се е случило нещо лошо? — попита я Томек, като едва сдържаше радостта си.
— Не, не, Томи! Кажи ми само как са мама и чичо? Дали…
— Здрави са и тъгуват за тебе — отговори бързо, като видя, че момичето ей сега ще се разплаче.
— Но… наистина ли?…
— Сали, мога ли да те лъжа?
— Когато ме отвличаха, чух гърмежи и отгласи на борба в ранчото… Мама беше в градината.
— Това именно я спасило. Когато се върнала, всичко било свършено. Чичо ти беше ранен, но здравето му постепенно се възстановява.
— Честна дума?
— Разбира се… После ще ти разкажа всичко. А сега трябва да продължаваш да бъдеш храбра. Нападнахме с боцмана и приятелите пуеблото, за да те освободим. Аз дойдох да те взема, а в това време те държат в шах вожда на зуните, като заложник. Хайде да вървим, че кой знае какво още може да се случи…
След няколко минути те бяха на най-долната тераса. Томек не искаше да продължава престоя на Сали в скалното селище. Той се обърна към пуеблосите, които бяха излезли след тях от подземието, и им заповяда с решителен глас:
— Спуснете стълбата!
Те се поколебаха. В подножието на пуеблото се намираше дружината на апахите и наваите. Няма ли да се възползуват от случая и да нахлуят в селището?
Томек бавно вдигна револвера си.
— Ще броя до три. Дам ли знак, ще загине вождът ви и неговото семейство.
Пуеблосите бързо изпълниха заповедта, а вождът им, чиято уста беше запушена, не можеше да възрази.
Щом Сали стъпи на стълбата, тя чу дрезгавия лай на Динго, когото Червения орел държеше вързан.
С оръжие в ръка Томек не се мръдна от мястото си, а Черната светкавица, като видя, че Малкия вожд отново променя плана, започна да слиза надолу, като водеше пред себе си Ма’киа. След тях вървяха боцманът и другите индианци. След малко те бяха вече при Томек.
— Слушай, Ма’киа — обърна се Томек. — Вие сте се отнасяли добре с бялата скуав, затова ще удържим на думата си и ще ви оставим на спокойствие. Но трябва да ми кажеш защо нападнахте ранчото на шерифа Алан и отвлякохте бялата скуав.
Ма’киа вече не се страхуваше. Апахът със собствения си нож беше прерязал въжетата на неговата жена, беше освободил синовете му, а и той вече не беше вързан. Нямаше никаква опасност, щом беше изпълнил исканията на нападателите.
Зуни отговори искрено:
— Дон Педро ни накара да направим всичко това. През време на сушата той ни даде назаем много царевица, а после поиска да му заведем мустанга, който спечели състезанието на родеото. Понеже шерифът не искал да му продаде коня, а го подарил на бялата скуав, дон Педро ни накара да отвлечем и нея, а след това да върнем момичето в замяна на коня.
— Какви ги плещиш, лъжецо? Нищо не мога да разбера от всичко това — разсърди се боцманът. — Кого дон Педро ви каза да отвлечете? Коня или момичето?
— Чакай, чакай! Сещам се каква е била работата! — извика Томек. — Без акт за продажба дон Педро не би могъл да участвува с Нил’ши в състезания в Съединените щати! Срещу Сали той би принудил шерифа да му продаде коня официално.
— Да, да! Той искаше да направи точно така — горещо ги убеждаваше Ма’киа.
— Е, дявол да го вземе, той си получи заслуженото — каза боцманът. — Да вървим!
XXII
На път за Веракрус
Апахите доведоха конете под стените на пуеблото. Томек едва-що беше хванал юздите на Нил’ши, когато откъм близкия завой изскочи цяла грамада конници на мустанги. Като видяха апахите, те изкрещяха страшно и връхлетяха като ураган върху тях.
В миг наоколо пламна страшна борба. Бяха дошли вакери57, които работеха в ранчото на дон Педро, и помощ, събрана от съседите. Освободените по искане на Томек преди няколко дни двама метиси бяха тръгнали по следите им. Те много добре знаеха какво искат апахите и затова лесно се досетиха къде трябва да ги търсят. Искаха да си отмъстят за смъртта на мексиканеца и разрушаването на ранчото.