По такъв начин последната пречка беше преодоляна. Малкия вожд увери апахите, че няма да са задължени да носят дрехите на белите. Убеждаваше ги дори да вземат със себе си цялото си имущество, включително и старите типита. Шерифът подари на индианците отлични коне, защото те щяха да се представят в Европа с бравурна езда и дресиране на коне.
Само Пламтящия лъч беше опечален и мълчеше. Смъртта не беше така милостива към него, както към Черната светкавица. Сега той живееше с тихата надежда, че повиканият някога на дуел Гърмящ юмрук ще сложи край на неговия жалък живот. Боцманът сякаш разбра настроението на Малкия вожд, та отиде при него и му каза:
— Съветвам те да дойдеш и ти с нас, братко. Но защо си се омърлушил така?
— Гърмящия юмрук забрави ли, че му предложих бой на живот и смърт? — попита Пламтящия лъч.
— И-и-и, кой ще ти помни такива дреболии — весело отвърна боцманът. — Бихме се рамо до рамо с пуеблосите, а сега да се колим като…
В последния момент се ориентира, че може да изтърси някоя глупост, затова търсеше най-подходящата дума. Накрая додаде: „… като… мечки“.
Храбростта на боцмана през време на битката беше му спечелила уважението на индианците. Пламтящия лъч знаеше, че няма да може да се сравни с него по сила. Но той предпочиташе да умре, отколкото да се раздели със Скалното цвете, което беше годеница на бял.
Морякът обаче беше далеч от кръвожадни мисли. Той потупа индианеца фамилиарно по рамото и му каза:
— Искам да ти направя едно предложение за вечно съгласие помежду ни. Покани ме за шафер на сватбата ти със Скалното цвете. Какво, съгласен ли си?
— Но нали тя избра тебе…
— Ех, че си глупав, Пламтящи лъч! Та нали нейният благороден татко по тоя начин спаси главата ми. Тя обича само тебе.
В затънтения сред кактусовата пустош каньон, върху скеля от изсечени дървета, почиваше във въздушния си гроб вождът на апахите и наваите Черната светкавица. Близо до него бяха погребани вождът Дългите очи и всички бойци, паднали в борбата край пуеблото на зуните.
До могилата на вожда стояха тримата приятели: Сали, Томек и боцманът. Те бяха дошли за последен път, за да се простят с него.
На Томек му се струваше, че за тоя горд индианец геройската смърт на бойното поле беше единственото спасение от несправедливостите на тая земя. Защото мечтите на Черната светкавица не можеха да се осъществят. Неговата история и неговата епоха принадлежаха вече на миналото. Резерватите бяха твърде тесни за вожда, който жадуваше истинска свобода, борбата за която предварително беше обречена на неуспех.
— Хайде, време е вече да вървим — обади се боцманът, като се обърна към Сали и Томек.
— Време е вече… — повтори Томек като ехо.
И още веднъж обгърна с тъжен поглед гроба на Черната светкавица и съседните гробове на апахите.
Сали го хвана нежно под ръка. Отидоха при конете. Боцманът помогна на Сали да се качи на коня, след това се спуснаха надолу по каньона. Скоро те бяха сред групата индианци, готови за път.
Отправиха се за най-близката железопътна гара, откъдето с госпожа Алан щяха да заминат с влак за пристанището Веракрус.
Боцманът пришпори коня си. Скоро настигна Сали и Томек. Той се вслуша в разговора им:
— Ако времето ни позволи, ще посетим Мексико, едноименната столица на тая страна — казваше Томек. — Искам много да разгледам славния музей на древността. Нямаш представа, Сали, колко интересни паметници на изкуството има там. Освен това столицата на Мексико от всички големи градове и столици по света… е разположена най-високо.
— Пак започна, както си знае — измърмори боцманът. — Хм, а малката, като го е зяпнала… както куче кокал! Хубава двойка са, няма що!