— Те като че ли никога няма да се наядат — шепнеше Сали, която чакаше с голямо нетърпение обясненията на чичо си.
— Не се безпокой, стомасите им няма да издържат още много. Чичо ти намалява вече темпа… — отвърна Томек също шепнешком.
Сали му намигна многозначително, когато най-после шерифът избърса устата си със салфетка и отмести чинията. От кутията, която стоеше на масата, той извади ароматна пура. Отряза старателно с ножчето си дебелия й край и запуши.
— Виждам, че нашите хубави дами изгубиха апетита си при вида на индианеца с железните гривни — обади се боцманът, като се усмихваше снизходително. — Голяма добродетел е да имаш милостиво сърце. Много неща вижда човек при скитанията си по разните кътища на света, но трябва да призная, че и мене винаги ме вълнува нещастието на ближния.
Шерифът изгледа сериозно добродушния моряк и бавно изпусна кълбо синкав дим.
— Някой от вас слушал ли е за танеца на духа? — попита той спокойно.
Боцманът отговори отрицателно с поклащане на глава. Госпожа Алан и Сали също не бяха чували никога за такъв танец. Затова пък Томек каза високо:
— Танецът на духа е бил революционен танец на племето сиукси.
— Браво, момчето ми! Виждам, че още не съм успял да преценя правилно твоите познания за света и хората — похвали го шерифът Алан. — Ти откъде знаеш това?
— Преди всяка експедиция се старая да се запозная малко със страната, където имам намерение да ходя — отвърна момчето.
— Трябва да знаете, че нашият Томек е наследил от баща си влечение към знанията. Те са ходещи енциклопедии — с гордост каза морякът, доволен, че може да се похвали със знанията на възпитаника си.
— Не предполагах, че интересът на Томек към книгите е толкова голям като го виждам как по цели дни скита на кон по степта — призна шерифът. — А знаеш ли, момчето ми, още нещо за сиуксите и танеца на духа?
— За съжаление това е всичко, което зная.
— Чичко, а ти знаеш ли? — запита го дяволито Сали.
Шерифът й се усмихна, а след това започна да разказва:
— Това е много стара и странна история. През 1888 година между индианците от северозапад се разнесъл слух, че някъде във Вайоинг се явил велик индиански лекар, голям магьосник, който призовавал всички червенокожи на бунт срещу белите колонисти. Този магьосник бил индианецът Вовока от племето пиуте. Той призовавал братята си да преустановят междуплеменните борби и да се сплотят. Според неговото учение индианците трябвало да се откажат от унищожителните войни и обичаите, приети от белите. Ако направят това, ще се яви индианският месия, който ще изгони бялата раса зад океана, ще възкреси загиналите биволи и ще възстанови стария начин на живот на индианците. Това възраждане, разпространявано от стария Вовока, тук било известно като танец на духа, защото така се наричал танецът, който съпровождал обредите на новото учение. През време на танеца червенокожите обличали бели памучни ризи, украсени със свещени символи, които щели да ги пазят от зло. При танеца индианците изпадали в някакъв хипнотически транс и вярвали, че докато танцуват, душите им витаят из страната на великия дух, където обитават умрелите им велики прадеди.
Възванията на Вовока не останали без ехо. Индианците изравяли бойните си томахавки, въоръжавали се и боядисвали лицата си с бойни цветове. Танецът на духа разпалвал възбудените умове. Индианците грабвали оръжие, не се подчинявали на правителствените агенти, които управлявали резерватите. Започнали страшни размирици. Те се засилили, когато начело на цялото революционно движение застанал Татанка Йотанка — Седящия бик, вожд и влиятелен вълшебник на племето тетон-дакота, което било родствено на племето сиукси. Той бил много опасен човек. Той именно организирал войната през 1875/76 г. След поражението избягал в Канада, откъдето след дадената от правителството амнистия се върнал през 1880 г, и се заселил в резервата на сиуксите. Непримирим враг на белите, той станал изразител на възванието на Вовока. И отново започнал борбата. Първоначално имал значителни успехи, но скоро останал без оръжие и муниции…
— Чичко, какво станало с тоя храбър вожд? — прекъсна го Сали.
Шерифът сви сърдито вежди, но отговори спокойно:
— Загинал лошо, както и заслужавал. Като водач на въстанието бил застрелян заедно с един от синовете си от Червената томахавка и Бичата глава, които служели в индианската полиция. Смъртта на бунтовническия вожд сложила край на безразсъдните борби на индианците.
— А кога е загинал Седящия бик? — попита Томек.
— През декември 1890 година — обясни шерифът и се залови с изгасналата си пура.