— И аз така си мислех, но попитах, защото не мога да разбера какво общо има между танеца на духа и индианския пленник, който лежи окован пред къщи — каза Томек.
— Ти като че ли прочете мислите ми — възкликна госпожа Алан. — Какво общо има тоя нещастник с всичко това?
— Ето че дойдохме до същността на въпроса — отвърна шерифът. — От известно време започнах да получавам сведения, че някакъв тайнствен червенокож мъти спокойните глави на околните индианци. Поради неговата размирническа акция в някои резервати започнали да извършват нещо като забранените обреди на танеца на духа. След загадъчното изчезване на двама правителствени агенти бях принуден да се заема сам с изясняването на тая работа. Зловещите слухове се оказаха верни. Скоро констатирах, че някакъв емисар преминава от време на време през мексиканската граница в нашите резервати и подбужда индианците към въстание срещу белите. Няколко пъти му устройвах капан, но известяван от шпионите си, все се изплъзваше от ръцете ми. Накрая намерих човек, който ни помогна да хванем размирника. Богатият стопанин на ранчо, индианецът Многото гриви, вчера ми съобщи, че очаква неговото посещение. Затова аз се скрих с индианска полиция у дома му и опасният престъпник се хвана в капана.
— Аха, значи, това е тоя хитрец! — извика боцманът, като удари с ръка бедрото си. — Поздравявам ви, шерифе, поздравявам ви! А как се казва тоя негодник?
Възмутен, Томек погледна приятеля си, но боцманът се правеше, че не го вижда. Шерифът бързо обясни:
— Той е от племето апахи, наричат го Черната светкавица. У индианците черният цвят символизира смъртта. Изглежда, че върху съвестта на Черната светкавица тежи не едно престъпление.
— Това е голям успех, шерифе — хвалеше го боцманът. — Но защо не го обесихте веднага?
— Трябва да получим от него показания. Както изглежда, Черната светкавица е водач на голяма група червенокожи, които се крият в планините близо до нашата граница. А и ние изобщо нямаме намерение да му отнемаме живота. Ако се държи разумно и издаде скривалището на бунтовниците, ще го третираме като военнопленник.
— Това значи ли, чичко, че като направи признания, ще го освободите? — попита Сали.
— Не, мила моя. Ще бъде изпратен във форт Марион, Флорида, където няколкостотин упорити индианци живеят като военнопленници.
— Значи, нищо лошо няма да му се случи — зарадва се Сали.
— Струва ми се, че не е много разумно бунтовниците да се третират така снизходително — обади се боцман Новицки, престорено възмутен. — Това е лош пример за другите размирници…
— Не се безпокойте — успокои го шерифът. — Ние сме толкова силни, че не е необходимо да прибягваме към прекалено остри… мерки.
Но боцманът не отстъпваше:
— Когато на едно място са събрани толкова много смелчаги, не е трудно да бъде организирано бягство и ето ти бунтът готов!
— Справяли сме се и с по-опасни от Черната светкавица — отвърна шериф Алан. — Трябва да знаете, че апахите, навикнали от векове на грабежи, дълго се съпротивяваха срещу затварянето им в предназначените за тях резервати. Такива бойци като Кошис Геронимо, Нашие, Юх, Нолги много ни измъчиха. Когато не помогнаха умерените средства, те бяха обявени извън закона и преследвани, докато ги хванахме. По-голямата част от тях живее в лагери във Флорида, обаче малцина ще се върнат по родните си места, след като излежат наказанието.
— А мога ли да ви попитам защо? — заинтересува се боцманът.
— Тукашните индианци са свикнали със сухия степен климат. А по-голямата част от Флорида е покрита с мочурлива джунгла. Освен това суровата дисциплина, нездравословната местност, различна от тукашната, както и тъгата по родните места правят своето.
— Ха-ха-ха! Хубав начин да се освободиш от бунтовниците! — басово започна да се смее боцман Новицки. — Както се казва, с извинение, всичко се върши с бели ръкавици.
Госпожа Алан смръщи вежди.
— Както виждам, много добре постъпвате с истинските собственици на тая земя. Накратко казано, индианците трябва да се съгласят да бъдат затворени в резервати или да загинат във форт Марион — обади се тя със сух глас.
— Не знаех, че се постъпва толкова несправедливо с нещастните индианци — каза тъжно Томек. — Руските царе постъпвали по същия начин с поляците. Истинските патриоти окачвали на бесилките или изпращали на заточение в Сибир. Та нали и моят баща, и боцманът е трябвало да избягат от родината, за да се спасят от заточение?
— Я ги гледай, аз с риск на живота си по цели дни тичам из трапищата да търся бунтовници, а моите най-близки ме обвиняват в несправедливост — обади се шерифът, като се усмихваше пресилено. — Е, щом е така, трябва да призная, че понякога и на мене ми става жал за тия червенокожи смелчаги. Но докато съм шериф, трябва да изпълнявам своя често пъти тежък дълг.