— Човек няма мира от тебе, момиче! Какво търсиш тук? — смъмри я боцманът. — Такава госпожица като тебе отдавна вече трябваше да бъде в леглото си.
Сали се закиска весело и посочи с глава към Томек.
— Покажи на боцмана какво си донесла — каза момчето.
Момиченцето изтича при моряка и тикна под носа му отворената си длан, върху която се намираше малко ключе. Лъч на разбиране и удивление се мярна по лицето на боцмана.
— Веднага разбрах, че кроите нещо — измърмори той. — Но ти как измъкна ключето от чичо си?
— Томи, боцманът съучастник ли е в заговора? — попита момиченцето.
— Разбира се, Сали. Можеш да кажеш всичко — успокои я Томек.
— Ключето на чичо ми виси както и преди на синджирчето на часовника му — обясни Сали. — А това е друго, същото като онова ключе, което извадих от чекмеджето на писалището му.
— Не сте го измислили лошо — призна боцманът. — Но ако индианецът се измъкне, а чичо ти се сети за това друго ключе и не го намери, всичко ще стане ясно като бял ден. Тогава и тримата ще се озовем в затвора.
— Тук е именно същността на въпроса — загрижи се Томек. — Трябва всичко да се направи така, че ключето отново да се върне на мястото си в писалището.
Боцманът намръщи чело, а Томек отиде до прозореца, като размисляше нещо. А когато се обърна, каза:
— Все някак ще успеем, мили мои. Сали, какво прави майка ти?
— Тя с нищо няма да ни попречи. Заболя я главата и навярно е взела прах, защото здравата е заспала.
— Чудесно! А сега да те няма тук, мила приятелко. Върни се в стаята си, съблечи се и си легни.
— И-и! А нашият заговор? — разсърди се Сали.
— Още не съм свършил — твърдо отговори Томек. — Легни си, но помни, че не трябва да заспиваш! Защото, когато ключето отново бъде в мене, ще трябва да го занесеш на мястото му.
— Това никак не ми харесва! Аз искам да присъствувам на целия заговор.
— Сали, всеки разумен човек знае, че заговорниците имат строго определени роли. Ако ги изпълним точно, по плана, всичко ще свърши успешно. В противен случай… загубени сме! Сега разбираш ли?
— А ти как мислиш, моята роля важна ли е? — попита го неспокойно Сали.
— Ти изпълняваш най-важната задача, защото, ако не беше ключето, изобщо нищо не бихме могли да направим. Нали така, боцмане?
— Това е ясно като бял ден.
— Можете да разчитате на мене — увери ги Сали. — И тъй, ще чакам ключето в леглото си.
— У-уф! — въздъхна Томек тежко, когато Сали изчезна зад вратата. — Ех, че упорита! Добре, че си отиде!
— Ако всички синигерчета са такива, сигурно до края на живота си ще остана ергенин — прозвуча гласът на боцмана като ехо. — Но ти все пак съумя да се справиш някак с нея. А сега какво ще правим?
— Ще занесем на индианците рома, а останалото ще зависи от обстоятелствата. Моля ти се, боцмане, ти гледай да отдалечиш за малко пазачите от пленника, та да мога да поговоря с него.
— Както всеки параход трябва да има капитан, така и всяко начинание трябва да си има ръководител. Ти сам обмисли цялата тази история, затова ти бъди капитанът. Добре, ще се помъча да позалъжа двамата пазачи и техните другари. Но как ще разбера, че си изпълнил задачата?
— Когато изтрия челото си с ръка, ще значи, че всичко е свършено.
— Добре, а сега да опънем платната.
Боцманът пъхна едно шише ром в джоба на панталоните си и двамата се измъкнаха от къщи. Морякът беше доволен, че Томек пое върху себе си грижата да се разбере с Черната светкавица. Добрият човечец не обичаше да напряга мозъка си; всички трудности обикновено разрешаваше с юмрука си, което при неговата огромна сила не му създаваше особено големи грижи. Но в случая силата не можеше да му помогне. Затова се отнесе с пълно доверие към по-младия си приятел, на чиито разум, хитрост и пословично щастие винаги се възхищаваше.
Появяването им при огъня беше посрещнато с одобрително шушукане. През целия ден полицаите нямаха време да мислят за ядене, затова вечерята, обилно поливана с бира, беше направила своето. Всички бяха възбудени и жадни за „огнена вода“.
Боцманът измъкна бавно от джоба си пълната бутилка. Червенокожите бързо поднесоха канчетата си. Боцманът беше вече навел шишето над първото поред канче, но като че ли си спомни нещо, дръпна си ръката и каза:
— Слушай, началник. Ония пазачи там също трябва да пийнат с нас за лека нощ. Не можеш ли да ги повикаш и тях тук за малко?
— Правилно, дори вече е време да ги сменим. На кого е сега редът да пази пленника? — попита водачът.
Никой от индианците не бързаше да изпусне случая за пиене. Бутилката беше голяма. Съдържанието й би трябвало да стигне за всички най-малко за два пъти. Като видя, че индианците се бавят, боцманът подхвърли уж ей така: