Часовете се нижеха бавно. Едва след втората смяна на постовете нещата започнаха да добиват малко по-друг обрат.
Томек и боцманът, уморени от чакане, престанаха да разговарят. Известно време те седяха мълчаливи, когато изведнъж боцманът се изправи на колене и погледна през прозореца. Сребърната луна изплува пълна на небосклона и изчезна зад постройките. Кичестото памуково дърво потъна в мрака на нощта. Огънят на индианския бивак също позагасна. Индианците отдавна бяха изпозаспали. Бяха забравили, че огънят трябва да се поддържа със съчки. Боцманът бързо се наведе към момчето.
— Не клюмай, братче — прошепна той. — Да не се казвам Новицки, ако сега не се случи нещо.
— Не, не спя, бъди спокоен — увери го Томек. — Нещо интересно ли видя?
— Там е работата, че нищо не се вижда. Погледни сам.
Томек се надигна, без да изпуска връвта от ръката си. Залепи се за рамката на прозореца. Вгледа се внимателно. По степта мълчаливо пълзеше мъгла. Близките храсти, дървета и сгради, потънали в бял облак, бяха придобили нереални форми. Огромното памуково дърво сякаш оживя — клоните сякаш се раздвижиха, клатеха се ту насам, ту натам. Наоколо се възцари мъртва тишина. Дори степните щурци се умълчаха.
Изведнъж в сивкавата мъгла блеснаха червени отблясъци — навярно някой беше сложил съчки в огъня. Томек трепна целият. Макар дори най-малък шум да не нарушаваше тишината, той усети, че някой дръпна два пъти връвта. Томек бутна боцмана, който тутакси отиде при него. Бързо изтеглиха връвта — на края й видяха малкото плоско ключе.
— Слава богу, не се изложи — въздъхна с облекчение морякът.
Томек отново възвърна хладнокръвието си.
— Ще занеса ключето! Само дано Сали не е заспала — прошепна той.
— Побързай и бъди благоразумен. Кой знае какво може да се случи. Готов ли си? — измърмори боцманът.
— Да, отвързах го! Чакай ме тук!
Томек трепна втори път, когато вратата скръцна при отварянето, но нямаше време за губене. Бос, той изтича бързо до стаята на Сали и майка й. Но преди още да хване бравата, вратата тихо се отвори. Отдъхна си с облекчение. В коридора излезе Сали с дълга бяла нощница.
— Томи, това продължи цяла вечност — прошепна тя. — Носиш ли ключето?
— Нося го, Сали, нося го! Бъди спокойна, всичко е наред.
— Значи, заговорът успя — попита тя възбудена. — Ах, Томи, ти си наистина гениален!
— Стига, Сали, побързай…
Момиченцето взе ключето от ръката му. Както бялата мъгла се стеле по степта, така тя се плъзна леко по стълбите. Вече беше се спряла пред вратата на кабинета, когато внезапно навън се разнесе страшен вой от много гърла. Чуха се изстрели.
Адската врява, изпъстрена с команди и канонада, окуражи Сали. Тя открехна вратата, вмъкна се в тъмния кабинет и се спря уплашена — някой седеше при писалището.
Дъхът замря в гърдите й. Тая част от къщата гледаше към двора, където гореше огънят; по стаята пълзяха червени отблясъци. Някой седеше на писалището, подпрял глава върху ръцете си. В тоя миг изстрелите изтрещяха с огромна сила. Човекът при писалището бързо отпусна ръце и стана.
Сали запуши устата си, за да не извика. Беше чичо й. Без да бърза, той взе от бюрото колана с револверите. Препаса го бавно.
Сали се съвзе. Измъкна се безшумно от кабинета и се прилепи до стената. Шерифът мина покрай нея. Когато стъпките му затропаха на верандата, тя изтича в стаята. За щастие чекмеджето на писалището беше отворено. Сали докосна с ръка студената стомана. Поставянето на ключето в ключалката беше дреболия.
Момичето затвори чекмеджето, а за вратата на кабинета вече нямаше защо да се грижи. Изтича на стълбите.
Томек, който трепереше от нетърпение, я хвана за ръката.
— Какво, Сали, какво стана? — попита я той.
— Нищо, Томи, нищо.
— А ключето?
— Ох, сложих го в писалището — прошепна тя.
— Господи, какво става в тая къща? — извика госпожа Алан, която беше излязла в коридора със свещ в ръка.
Тя видя дъщеря си и Томек, но преди да успее да им зададе някакъв въпрос, бдителният боцман се появи в коридора и започна да успокоява госпожа Алан с гръмкия си глас:
— Не се тревожете, госпожо, не се тревожете! Нашият предвидлив шериф беше прав. На индианците не трябва много да се вярва. Навярно са се скарали за нещо, защото крещят така страшно, сякаш някой им дере кожата. Дори нашите млади са се събудили. Най-добре е да слезем долу и да проверим какво е станало.