Шерифът продължил преследването с удвоена енергия. Към подозрението в подбуждане на индианците срещу белите сега се прибавило и обвинение за убийство. Черната светкавица трябвало да бъде наказан и за това. Следите на бегълците водели към резервата на индианците Мескалеро от племето на апахите, които били сродени с наваите. Тук вече следите на бегълците се губели в каменистата почва.
Шерифът се споразумял с правителствения агент, които управлявал резервата. Заедно започнали да търсят бегълците, но без никакъв резултат. Индианците били много сдържани в разговорите. Мнозинството от тях твърдели, че изобщо не са чували никога за Черната светкавица. Това именно дало повод на шерифа сериозно да се замисли. Апахите били наричани от белите „злите духове на дивия Запад“. Сред тях било най-лесно да покълне зърното на бунта.
Половин ден шерифът и полицаите тършували в резервата. Влизали в индианските жилища под разни предлози, разпитвали стари и млади, но и тук не могли да открият следите на беглеца.
Надвечер шерифът се върнал в къщи. Тук го чакаше капитан Мортън, дошъл да откара бунтовника в крепостта Апахе.
За Алан тая вечер не беше твърде приятна. Капитан Мортън, който беше привърженик на политиката на силната ръка спрямо индианците, фучеше срещу цивилната администрация на резерватите, като обвиняваше правителствените агенти в осъдително добродушие. Според него, за да може да се разреши правилно индианският въпрос, би трябвало всички червенокожи да бъдат сломени икономически и морално. Масовото изтребление на бизоните направило веднъж завинаги невъзможно свободното и независимо съществувание на индианците. Бизоните векове наред са били главният източник за тяхното препитание. Гладът обаче не премахнал „диващината“ в червенокожите воини. Те превръщали в хранителни складове къщите, строени за тях от белите, а сами продължавали да живеят в мизерни дървени колиби. Не искали да носят дрехите, с които правителството ги снабдявало. Отрязвали крачолите на панталоните и от тях правели гамаши. Капитан Мортън твърдеше, че само строгото изпълнение на наредбата, издадена във Вашингтон през 1896 г., може да допринесе за изоставянето на старите обичаи от страна на индианците. Според тая наредба всички мъже трябва да бъдат с късо остригани коси, защото се смятало, че дългата коса е последното звено, което свързва индианците с някогашните обичаи. Много червенокожи се противопоставили на това нареждане, а голяма част от правителствените агенти не успели да го въведат насилствено.
— Ето ви сега резултатите от вашето снизходително отношение към червенокожите — говореше капитан Мортън. — Индианците играят в резерватите танеца на духа, крият враждебни към нас емисари, а сред лоялните уж към правителството индиански полицаи се срещат изменници, които улесняват бягството на такива бандити като Черната светкавица. Ще дойде ден, когато правителството ще съжалява, че е отнело от армията управлението на резерватите.
Боцманът и Томек не участвуваха в разискванията, при все че не бяха съгласни с капитан Мортън. По разбираеми съображения предпочитаха да не му се хвърлят в очи. Затова пък госпожа Алан не криеше възмущението си. Тя направо заяви, че не дългите коси, а несправедливото третиране кара индианците да се противопоставят. Шерифът Алан беше съгласен донякъде с нея, затова Мортън напусна ранчото разсърден.
Минаха няколко дена. Черната светкавица изчезна като камък във вода. Животът си течеше както преди. В ранчото на Алан все по-малко се интересуваха от беглеца, а накрая съвсем забравиха за него.
Наближаваше времето, когато добитъкът, разпръснат по обширните пасища, трябваше да се бележи. Скотовъдците се приготвяха да съберат стадата на едно място, за да поставят своя отличителен знак на новородените. Освен това трябваше да се отдели известен брой за продажба. Във връзка с това шерифът Алан обикаляше пасищата, където пасяха неговите стада.
След белязането на добитъка притежателите на ранчи, по стар обичай, устройваха тържество, на което ковбоите показваха публично умението си. През време на тържеството имаше и конни състезания. Това тържество, наричано в Америка Родео, ангажира умовете и на такива запалянковци като Томек и боцман Новицки.
В конефермата на шерифа имаше бързонога, млада кобила, дресирана отлично за конна езда от един стар индианец. Но тя имаше един недостатък — беше много нервна и страхлива. Поради това можеше да я язди само тоя, който умее с изключителна нежност да привърже животното към себе си.
Томек, подобно на баща си, беше истински приятел на всички живи създания. Никога не го е привличал безсмисленият кървав лов. Най-голямо задоволство му доставяше опитомяването на разни диви животни, за което имаше невероятно големи способности.