— Нека моят брат не говори така — отговори наваят без желание. — Орлите вече ни видяха и кой знае какво ще излезе от това.
— Това, че ще се снабдя с пет пера, с които ме удостои съветът на старейшините на вашето племе — разсмя се бялото момче — Вярвай ми, имах голямо желание да се прицеля в тия орли с моята пушка.
— Вие, белите, не можете да разберете много неща — каза индианецът замислен. — Но да се върнем към нашия лов. Ще оставим конете тук, а сами ще трябва да се катерим по стръмните скали.
— Не се ли страхуваш, че като се върнем, може да не намерим конете? — обезпокои се Томек.
— Със спънати крака няма да се отдалечат толкова много и няма да избягат, докато имат какво да пасат.
Двамата младежи събраха лагерния си екип в два вързопа, които метнаха на гръб. Освен това индианецът носеше голяма връзка прясно начупени юкови клончета. Така натоварени, те започнаха да се катерят по скалите.
Червения орел познаваше добре местността. Той лесно намираше проходимите места нагоре и само няколко пъти трябваше с голямо усилие да се катерят по огромни скали. Зад гърба си те оставяха извити каньони и усамотени сред скалната дивота долинки, които изглеждаха като зелени оазиси сред просторните скални отломъци. Но там, където по планинските склонове имаше пласт земя, буйно растяха метлообразни юки и кактуси.
Младите ловци, натоварени с вързопите си, от време на време се спираха да почиват. Тогава бдителното око на индианеца блуждаеше по скалните чупки и пукнатини, а Томек се наслаждаваше на живописните изгледи на дивата околност.
След няколко часа те стигнаха голяма скална тераса в една от вдлъбнатините на стената на някакъв висок връх. Наоколо се издигаха малко по-ниски скални кули, насечени от тесни пукнатини или увиснали над пропасти.
Едва сега Томек разбра, че неговият водач е избрал най-късия, но не и най-удобния път. Откъм южната страна качването беше много по-леко, а високопланинската растителност свършваше едва в подножието на площадката, където бяха се спрели.
Червения орел сякаш отгатна мислите на Томек, защото каза:
— Моят брат сигурно иска да разбере защо избрах по-трудния път. Каньонът, по който се движехме, малко по-нататък се разсича от дълбок буен поток, който трудно бихме могли да преминем, за да се озовем на другата страна.
— Ах, така, значи! Тук ли ще устроим клопката за орлите?
— Да, стигнахме вече — заяви лаконично Червения орел.
— Значи, можем да се разположим на лагер — зарадва се Томек, уморен от тежкото изкачване.
— Лагера си ще разположим малко по̀ настрана зад планинската чупка — обясни му индианецът. — А тук ще направим капана.
След кратка почивка двамата се изкачиха на една широка скална тераса, покрита с трева. Там те опънаха палатката и запалиха малък огън, като използуваха за гориво дървото юка. Изгладнелият Томек унищожаваше яденето с голям апетит, докато неговият другар ядеше доста сдържано. Мълчанието на индианеца нервираше бялото момче. Той не можеше да разбере защо червенокожият през време на лова се държи сякаш навършва някаква специална церемония, но поради вродената си деликатност вече престана да задава въпроси.
Преди да се стъмни, те отново слязоха на терасата и според указанията на индианеца изкопаха доста дълбок трап. В него именно щяха да се скрият на другия ден, за да дебнат орлите. Замаскираха старателно клопката, като я покриха с клончета, пръст и трева.
След като заличиха добре следите от копането, двете момчета се върнаха при палатката. Томек, отегчен от упоритото мълчание на индианеца, реши да си легне по-рано. Но какво беше неговото учудване, когато Червения орел заяви, че тая нощ не бива да спят.
— А какво ще правим? — попита го Томек.
— Трябва да омилостивим духовете на птиците, които ще убием кратко отговори индианецът.
Томек изведнъж забрави за умората си, разсъни се. Той знаеше много добре, че индианците не обичат да издават пред белите своите церемонии и обреди. А сега му се откриваше такъв щастлив случай да види една от техните тайни.
Когато нощта настъпи, индианецът седна край мъждукащия огън, а Томек срещу него. Червенокожият извади от своя вързоп торбичка, напълнена със суха трева. От време на време той изсипваше от нея върху нажежените въглени. Над огъня започнаха да се извиват сивкави облачета от благоуханен дим, който напомняше миризмата на тамян. Индианецът се навеждаше над огъня, за да напои тялото си със сладникавия дим. Скоро Томек усети леко замайване на главата. Като през сън до съзнанието му достигаха думите на песента, която индианецът пееше.