Публиката лудееше от възторг. Свиркане, „браво“ и викове възбуждаха състезателите, които се явяваха на арената. Номерата за сръчност следваха непрекъснато. Дресирането на диви мустанги не беше невинно развлечение. Някои коне не се задоволяваха само да изхвърлят ездача на земята. Няколко ковбоя бяха контузени, а двама-трима злополучни укротители трябваше да бъдат изнесени от арената.
Ловенето на коне с ласо не беше толкова опасно, но и то въодушевяваше публиката. Тоя ден „царят“ на укротителите на коне и майстор на ласото беше един висок, слаб като клечка червенокос ковбой от Аризона.
Вторият ден започна със състезания по стрелба. Те се състояха в стреляне с късо оръжие. Въпреки че боцманът и Томек минаваха за големи майстори в тая област, те горещо аплодираха отличните състезатели от дивия Запад. Еднократното улучване на малка сребърна монета, хвърлена във въздуха, тук не се смяташе за нещо, което заслужава внимание. Томек беше опитвал с успех много пъти тия фокуси и знаеше принципа, към който човек трябва да се придържа, за да улучи целта. Монетата, хвърлена нагоре, в известен момент стига кулминационната си точка и за миг сякаш увисва във въздуха; тогава именно трябва да се натисне спусъкът на оръжието. Но такъв изстрел беше съвсем лесен за майсторите, които участвуваха в родеото — кандидатите за победители стреляха по два и три пъти в монета, хвърлена нагоре, а след всяко улучване монетата сама подскачаше във въздуха. Победител излезе един ковбой от Тексас, който улучи четири пъти монетата, хвърлена само веднъж нагоре. Много аплодисменти получиха и състезателите, които с помощта на огледалце стреляха в цел, поставена зад гърба им. След това имаше състезания на стрелба от галопиращи коне.
Индианците държаха първенство по смела езда на коне, макар че и много ковбой можеха като тях да се крепят под корема на галопиращия кон. Оказа се, че червенокожите, които бяха се запознали с коня едва след идването на белите на континента, бяха ги надминали в яздитното изкуство. Неустрашимите синове на степите спокойно и търпеливо бяха опознавали природата на коня и бяха го направили свой неразделен другар в лова и борбата.
В края на програмата през втория ден на родеото се състояха състезания по сила. Те бяха доста оригинални — на арената пускаха бик, а след него ковбой на кон. Задачата на ездача беше да настигне бика и като го хване за рогата, да скочи на гърба му. След това ковбоят, като продължаваше да държи бика за рогата, трябваше да извие врата му и по тоя начин да го принуди да падне на земята.
Само двама от състезателите, които участвуваха в тази конкуренция, успяха да минат успешно всички изпитания. Сега между тях предстоеше да се разиграе решаващата борба. Пуснаха един голям бик, който изтича на празната арена с ниско наведена глава. При вида му — широки плешки и мощен врат — се разнесе шепот от страх и възторг. Бикът се спря по средата на арената и с кръвясали очи изгледа изпод вежди тълпата зад оградата. С предните си копита той гневно удряше земята и вдигаше облаци прах.
Състезателите изгледаха несигурно силното животно. Така се случи, че и двамата бяха от Ново Мексико. Като видяха необикновено големия бик, те започнаха да подозират аризонците в умишлено зложелателство. Дали по тоя начин не искаха да ги лишат от възможността да победят? Те размениха няколко думи помежду си, а в това време публиката започна да дава израз на своето недоволство. Чуваха се подигравки, крясъци и подсвирквания. Възбуден от тях, бикът започна да обикаля арената.
Раздразнени от подигравките и крясъците, ковбоите решиха въпреки всичко да опитат щастието си. Единият извади от джоба си монета. Зрителите веднага разбраха — състезателите ще теглят жребий кой от тях пръв ще се бори с бика. Ковбоят хвърли монетата нагоре, хвана я във въздуха и я покри с другата ръка. Изи означаваше пръв. Отдъхна си с облекчение — съдбата избра противника му. Злополучният „избраник на съдбата“ съблече бавно кожения си елек и свали колана с револверите и широкополата си шапка. После отиде при коня си, провери ремъците на седлото и коланите на стремето и леко скочи на него. Тая картина предизвика отново буря от радостни викове. Отвориха вратата — ездачът излезе на арената.
Бикът стоеше замаян по средата на арената и яростно риеше с копита. Когато видя ездача, наведе главата си с големите извити рога, изпъна опашката си като струна и изведнъж се нахвърли срещу смелчагата.
Ковбоят започваше борбата без ентусиазъм, но при вида на разяреното животно запази самообладание. Веднага можеше да се разбере, че и ездачът, и конят познават добре тоя вид борба. Конят, боднат леко с шпорите, скочи срещу бика, но пред самата му наведена глава се отдръпна ловко встрани и даде път на атакуващия бик. Но щом се разминаха, ездачът обърна коня и полетя подир бика. Зрителите лудееха от радост при вида на ловките маневри на ковбоя. Положението на арената се променяше непрекъснато — ту бикът гонеше ездача, ту той атакуваше с коня си обърканото животно, като все повече се доближаваше отстрани до него. Всички разбираха отлично целта на тази наглед безсмислена гонитба — ковбоят искаше да умори бика, преди да скочи от коня си на неговия гръб, и след като го хване за рогата, да го повали на земята.