По широката степ се разнесе боен, ужасяващ индиански вик. Само за миг редът на бягащите досега заедно мустанги се разбърка. Конете свиха уши и като стрели полетяха напред. Индианецът, който бягаше до Томек, му извика нещо с гърлен глас, но като видя, че бялото момче не го разбира, издигна ръце с опънати напред пръсти на височина до гърдите и направи с тях три прекъснати движения.
„Индианецът говори с «езика на знаците»“ — помисли си Томек, а когато червенокожият повтори движението, разбра значението му.
Индианският мимичен език беше без съмнение първият универсален език на жителите на Америка, а някои знаци, направени със съответните движения на ръцете, и днес са разбираеми дори за тия, които не знаят мимичния говор на червенокожите. Впрочем Томек разбра какво иска да му съобщи ездачът. Движението на неговите ръце означаваше „напред“ или „карай бързо напред!“ Значи, решителният момент беше дошъл. Но Томек нямаше понятие как ще успее да се промъкне през блокиращите пътя жокеи на дон Педро. Той обаче, без да се колебае нито за момент, изпълни поръчението. Наведе се ниско над врата на кобилата, извади лявата си ръка, докосва леко топлия врат на коня и извика:
— Нил’ши! Нил’ши!
Кобилата потрепера, сякаш беше усетила бодли на шпори. Тя протегна напред дългата си бяла шия и започна луд бяг. Само за няколко мига задмина два мустанга и догони конете, които препускаха зад челната група. В този именно момент един млад индианец, който се намираше само на два метра пред Томек, замахна с дълъг дебел камшик от бизонова кожа. Камшикът изплющя, стовари се върху гърбовете на „жълто-червените“ жокеи на дон Педро и се плъзна по конските задници. Изглежда, ударът беше много силен, щом един от жокеите едва не изхвръкна от седлото си. Поради силната болка той дръпна поводите на коня. Възпреният внезапно кон блъсна с хълбока си коня, който бягаше до него, спъна се и се строполи на земята. Индианецът, който беше причина за тая бъркотия, се промъкна напред през образувалото се празно място.
Атаката на индианеца едва не повали Нил’ши. В момента, когато той шибна с дългия си камшик, Томек се намираше от лявата му страна точно до неговия кон. Конят на дон Педро се срина на земята пред Нил’ши и прегради пътя й. Това стана толкова бързо, че Томек не можеше да заобиколи падналия кон. Машинално той дръпна повода и тогава летящата кобила с великолепен скок прескочи подвижното препятствие, стъпя леко на земята и се понесе напред. Когато Нил’ши се озова на свободен път, Томек погледна назад от кълбото коне и хора започнаха да се измъкват единични ездачи. Томек не можеше да види какво беше станало с коня на дон Педро, който преди малко Нил’ши беше прескочила. Но като констатира, че преградата, образувана от мексиканците, е разкъсана, съсредоточи цялото си внимание върху своя кон.
На около трийсет метра пред Томек яздеше индианец, а на разстояние двеста-триста метра летеше враният кон на Дон Педро.
Старият навай, който беше дресирал Нил’ши, не грешеше, като казваше, че когато тя чуе индианското си име, става истински степен вятър. Томек се наведе напред, като държеше в ръце отпуснати поводите на коня. Кобилата, опъната като струна, летеше с необикновена лекота. Само след пет минути тя се изравни с последния пред нея мустанг. Около десет-петнайсет метра двата коня бягаха един до друг.
— Нил’ши! — извика Томек, като докосна с лявата си ръка шията на кобилата.
Индианският мустанг изоставаше метър след метър. Бялата козина на Нил’ши овлажня. Кобилата не намали темпа и на завоя. Прелетя покрай стълба с американското знаме и отново се озова на пътя, който водеше обратно към игрището.
Жокеят на врания кон се огледа, а когато видя, че друг състезател е близо, шибна коня си с камшик. Известно време двата коня бягаха на еднакво разстояние един до друг.
Томек се обърна назад — на около двеста метра зад него препускаха три коня, а останалите образуваха след тях дълга верига.
— Нил’ши! Нил’ши! — извика Томек за трети път. — По-бързо, Нил’ши!
Кобилата се опъна и като наведе красивата си глава, усили темпа. Краката на Томек, които бяха обхванали хълбоците й, усетиха, че мускулите й треперят. Бялата дълга грива, развяна от лудия бяг, галеше лицето на момчето.
Томек впери поглед във врания кон — разстоянието между двата коня все повече намаляваше. Пот обливаше козината на Нил’ши. От устата й падаше бяла пяна върху червената степ.