Всички бяха въоръжени. Държаха в ръцете си пушки от стар тип или модерни. Само някои от тях носеха колани с револвери, но всеки беше снабден с дълъг нож и ласо.
Странните индианци заговориха на Сали на непознат език. Момиченцето мълчеше уплашено.
Изведнъж откъм ранчото се чуха изстрели и голяма врява. Сега вече Сали се уплаши не на шега. Какво можеше да означава всичко това? В отговор на изстрелите индианците изкрещяха пронизително. Един от тях се наведе от коня си към момиченцето и сръчно го вдигна нагоре. В същия миг Динго се нахвърли върху него, но другите конници започнаха да бият кучето с дебелите си камшици. Ослепено от ударите, оглушеното животно хапеше с острите си зъби коне и хора, но тая храбра защита не помогна много.
След миг, ударен силно в главата с приклад на пушка, верният Динго падна на земята.
Уплашена и едновременно възмутена до дъното на душата си, Сали удряше с юмручета и дращеше индианеца, който я държеше на коня пред себе си. Като видя това, друг конник свали зарапата си и я хвърли върху главата и раменете на момичето. Завита през глава с дебелата миризлива черга, Сали не беше в състояние да вика за помощ. Силни, жилави ръце я държаха здраво върху конския гръб. Конниците препуснаха галоп. Намираха се вероятно до ранчото, защото изстрелите бяха съвсем близо. Сали предположи, че сега чичо й Алан ще я освободи. Но това бяха само празни надежди. Изстрелите утихнаха, а индианците я водеха в неизвестност.
Чуваше се само плющене на камшици и цвилене на препускащи коне.
Сали загуби представа колко време продължи това бясно каране. Зарапата заглушаваше нейния плач и викове, стягаше ръцете й. Накрая полузадушена тя престана да издава стонове, безчувствена към всичко, което ставаше около нея.
Сали идваше на себе си. Съвзе се, като усети в устата си някаква отвратителна течност, която миришеше на развалени яйца. Вдигна глава и с отвращение изплю парливото питие.
Едва сега забеляза, че не е вече на коня, а лежи под едно дърво върху постлана на земята зарапа. Няколко ниски мъже бяха се навели над нея, а един от тях наливаше от манерка в устата й това парливо и вонещо питие.
Сали обърна главата си настрана.
— Дайте ми малко вода — прошепна тя.
Тъмните мъже се спогледаха и един й подаде канче вода. Сали жадно го изпразни.
„Значи, тоя страшен ден се свърши, вече е нощ“ — помисли си тя.
По тъмносиньото небе блещукаха рой звезди. Намираха се в някакъв дълбок дол; огромните кактуси, които растяха тук, в тъмнината на нощта добиваха странни форми. Някъде наблизо тихо шумолеше поточе.
Индианците разговаряха сега по-оживено. Изражението на лицата им не беше вече тъй свирепо и жестоко. Сали седна. Дадоха й да яде.
— Сеньорита, тортила — обади се един индианец, като сложи пред нея парче питка и сушено месо.
Той й обясняваше с ръце, че трябва да яде, но Сали се двоумеше дали да приеме храна от враговете. Сега вече тя беше убедена, че са я отвлекли мексикански индианци, които бяха нападнали ранчото на чичо й Алан. Навярно бяха мексиканци, защото по чертите на лицата, облеклото и езика си се различаваха от североамериканските индианци. През време на няколкомесечния си престой на граничния пояс тя беше научила няколко испански думи и знаеше, че мексиканците говорят предимно испански.
След такова заключение други момичета на нейната възраст може би щяха да припаднат. Но не трябва да се забравя, че малката австралийка беше дъщеря на пионер, възпитана в дива и сурова страна; в родината си тя бе преживяла много, затова сега успя да овладее страха си и да мисли като човек, свикнал с опасностите.
Измъчваше я най-много неизвестността за участта на майка й и чичо й. През време на нападението майка й се намираше навътре в градината, където береше плодове. Индианците като буря бяха минали през ранчото. Затова Сали предполагаше, че докато майка й, привлечена от виковете и изстрелите, се прибере, всичко може би е било свършено. Чичо й Алан пък не се разделяше с револверите си; но такъв разумен и самообладан човек никога не би започнал безнадеждна борба с числено по-многобройните нападатели. Следователно е избягнал може би благополучно опасността, щом индианците, натъкнали се на решителен отпор, толкова бързо напуснаха ранчото. Ако е така, тогава чичо й ще извика на помощ Томек и боцмана, а може би и войска, за да тръгнат но следите им.