Окуражена от тия разсъждения, Сали се тревожеше само за верния Динго. Със собствените си очи тя видя как ниските мексиканци захвърлиха пребитото куче край пътя. И сега един от тия жестоки хора й пъхаше почти под носа парче питка.
— Сеньорита, тортила — предлагаше й той, като мляскаше с език.
Сали го погледна, сякаш изтръгната от дълбок сън. Индианецът кривеше в усмивка четвъртитото си лице, за да я накара да яде.
Тортилата миришеше приятно. Сали беше гладна, а освен това дойде до заключението, че докато й дойдат на помощ, не може да не приема храна. Затова тя взе от ръцете на индианеца прехвалената с мляскане тортила и си отхапа малко.
Тортилата се оказа обикновена царевична питка, печена върху жарава. Дори й хареса, след като отърси от нея лютия червен пипер, с който беше посипана. Сали изяде тортилата и се залови за тънкото дълго парче сушено месо. След това скромно ядене тя легна на зарапата да спи. Всички кости я боляха, очите й се затваряха от умора. От неспокойната дрямка я изтръгна плачливият вой на койот. Той напомни на Сали за нещастния Динго пъхнала глава под дебелата черга, тя тихичко заплака.
Току-що заспа и едно леко подръпване за ръката я събуди. Отвори очи. На небето звездите още светеха, но мексиканците бяха вече готови за път. Ниският индианец отново взе Сали на коня пред себе си, но тоя път оставиха известна свобода на движенията й. Нощите бяха студени и Сали сама се уви в дебелата черга, като извади главата си през изрязания в средата й отвор.
Индианците непрестанно пришпорваха конете си. Сали се досещаше, че те искаха да се отдалечат колкото е възможно по-бързо от ранчото, за да не ги настигнат. Но уморените коне едва се влачеха.
Звездите бледнееха. От тъмнината на нощта изплува слънчев ден. Стръмните досега склонове на дългата, криволичеща теснина започнаха да се снишават, докато най-сетне бандата се намери в необятната степ. Едва сега Сали установи броя на индианците — бяха двайсет и двама души. Когато предния ден се отдалечаваха от ранчото, Сали ясно беше чула плющене на камшици, с които ковбоите карат стадо добитък или коне. Но тя не видя никъде свободно пуснати коне. Тия нейни мисли бяха прекъснати от гласа на индианеца, който яздеше начело на кавалкадата. Конниците се спряха в миг. Протегнаха глави и тревожно загледаха на север, Сали едва се въздържа да не извика от радост. Пряко през степта бързо препускаха към тях голям отряд конници. Разтревожените лица на индианците показваха, че това са може би техни преследвачи.
Сърцето на Сали биеше неспокойно. Индианците почнаха да вадят оръжието си, но от лицата им не можеше нищо да се прочете.
„Хо, хо, чичо Алан и Томек ще тикнат в миша дупка тия слабаци“ — разсъждаваше Сали трескаво.
Изведнъж водачът свали ръката си, с която се пазеше от силната слънчева светлина, закачи спокойно пушката си на края на седлото и извика нещо на другарите си. Тръгнаха. Сали едва не се разплака, като видя вече отблизо кавалкадата конници бяха мексикански индианци, които водеха на ласо най-хубавите ездитни коне на чичо й Алан. Най-напред вървеше прекрасната Нил’ши. Силно разтревожена, Сали впери поглед, за да види дали в групата на индианците, които вече ги настигаха, няма да види като пленници някого от своите близки. За щастие новата банда се състоеше само от червенокожи.
Двете групи сега броеха около петдесет души. Малко по малко Сали започна да разбира тяхната тактика — бяха нападнали ранчото едновременно от две страни — от север и от юг. Сали беше хваната от конниците, дошли от север, а южната група беше ограбила ранчото. Мексиканците бяха приложили тая маневра, за да заблудят американските заселници. Кой би могъл да обвини мексиканците, че са нападнали ранчото, щом като привидно те идват от вътрешността на Съединените щати? След нападението те също бяха се върнали на мексиканска земя в две отделни групи, за да затруднят преследването. Сали дойде до заключението, че нейните разсъждения са правилни.
В това време кавалкадата навлезе в планинска местност. Конските копита глухо тътнеха по каменистата почва. Известно време индианците бързо криволичеха по скалистите каньони и теснини, но беше вече съвсем ясно, че все по-малко се страхуват от потеря — каменистата почва правеше преследването невъзможно.
Късно вечерта те се спряха за нощуване в един мрачен каньон. Разтревожена, Сали не можеше да заспи. Дали приятелите й ще успеят да я намерят и освободят? Кой може да открие следи в скалисти планини?