Още в тъмни зори мексиканците отново тръгнаха на път. Към обед те бяха вече на края на планината. На запад се простираше степна прерия, изпъстрена с кактуси. Няколко индианци се отделиха от бандата и бързо се отправиха към струята дим, който се виждаше на хоризонта. Сали предположи, че вероятно там се намират някакви къщи. Но защо взеха със себе си Нил’ши и други пет коня?
Останалите индианци се разположиха на лагер. Те пушеха тютюн с глинени лули, попийваха любимата си ракия пулке, приготвена от сок на агава и с чийто отвратителен вкус Сали се беше запознала при първото бивакуване, и се наслаждаваха на почивката. Момиченцето с мъка преглътна едно парченце тортила; мислеше за своето тежко положение. Индианците се държеха съвсем свободно и дори не й обръщаха внимание.
След няколко часа групичката индианци се върна от тайнствената си експедиция. Доведоха конете претоварени, но Нил’ши не беше между тях. Индианците веднага се отделиха настрана. След кратко съвещание дигнаха лагера и се отправиха на юг.
Единствената растителност тук бяха кактусите с хиляди най-различни форми, агавите, бурените и метлообразните юки. Горе се виеха лешояди, които стръвно търсеха плячка. В света на насекомите на тая неплодородна страна царуваха скакалците. Те поразително напомняха сухите клончета на храста, подобен на мирт, с който те се хранеха. Тук гъмжеше от големи зелени скакалци с пъстри криле, странни бръмбари, най-различни мравки и огромни жълти пеперуди. На тая суха степ те останаха да нощуват. Сали беше обхваната от безкрайна тъга за майка си и най-близките. Поплакваше си тихичко, докато хоровото цвъртене на щурците не я приспа.
Изминаха няколко часа. Изведнъж Сали се събуди. Седна на завивката си. Огънят беше вече изгаснал, а индианците, без да обръщат внимание на студената нощ, силно хъркаха. Сали се уви в зарапата, сгуши се и се опита отново да заспи. Наблизо се разнесе цвилене на коне. Сали започна да се двоуми дали не трябва да се възползува от благоприятните условия и да се опита да избяга. Но веднага разбра колко безсмислена е тая идея. Къде да бяга? Не познаваше местността, а в момента не можеше да разчита на ничия помощ. А ако избяга, индианците веднага ще я хванат и ще започнат да я пазят по-внимателно, а може би ще я овържат. Не, не, тя не искаше да се стига дотам. По-късно все ще разбере по някакъв начин в коя посока се намира ранчото на чичо й Алан и като използува оставената й свобода, при удобен случай ще се опита да избяга.
Затвори очи и тежко въздъхна. Спомни си колко приятно беше в ранчото на чичо й. Какво ли прави той сега? А майка й дали е много отчаяна? Но защо ли Томек и боцманът толкова много се бавят и не й идват на помощ? Дали ще успеят да открият следите на враговете в тия скалисти каньони? Измъчваха я толкова съмнения, че за успокоение започна да мисли за необикновените подвизи, които бяха извършили нейните приятели. Щом те можеха да преследват неизвестни диви животни в мрачните джунгли и да ги хващат с лекота, та сега ли ще се уплашат от трудностите при преследването на похитителите й? Ах, ако Динго, тоя верен и скъп Динго, беше жив, той непременно щеше да доведе приятелите й дори през скалистите каньони!
В тоя миг някъде в степта се разнесе виене на койоти, а после… Сали започна внимателно да се ослушва, защото й се стори, че бе чула прегракналото излайване на Динго. Не се ли лъжеше? Сред степта отново се разнесе странно познат глас. Ниските, първоначално дрезгави тонове ставаха все по-високи, докато накрая се превърнаха в пронизително скимтене. Не, това не беше койот! Сали добре познаваше неговото провлечено, гробно виене. А това, което преди малко беше чула, беше глас на австралийско куче.
Възбудена, Сали скочи на крака. Индианците спяха дълбоко. Измина доста време. Сали вече започна са предполага, че се е поддала на някаква измама, когато изведнъж тихият дрезгав лай се повтори в близките кактуси.
Сали се огледа. Наоколо се носеше равномерното хъркане на индианците. Измъкна се от зарапата и с леки стъпки се отправи към гъсталаците. Едва беше влязла сред тях, и видя рунтава сянка. Момиченцето падна на колене и с разтреперани ръце прегърна своя любимец. Разплака се, когато грапавият език докосна лицето й.
— Мили мой, скъпи мой Динго! Да знаеш само колко много се радвам, че не са те убили… — шепнеше тя, като прегръщаше кучето.
Беше много тъмно, за да може да го разгледа, затова започна да опипва тялото му, като търсеше следи от индианските камшици. Опипом по козината му откри струпеи съсирена кръв.
Нощната тъмнина спести на Сали грозната гледка. Динго изглеждаше ужасно. Кожата му, нарязана от камшиците, беше покрита с едва-що съсирена кръв. На главата му от лявото око чак до врата се виждаше голяма рана. Белезникавите хълбоци на кучето бяха дълбоко хлътнали. Вероятно не беше ял нищо от момента на нападението. Бандата на индианците се бе придвижила толкова бързо, че Динго нямаше време да си търси храна. Беше успял само да се налочи с малко вода от поточетата по пътя. Сега измъченото животно легна на земята до клекналото момиченце.