Томек беше вече съвсем изтощен; краката не го слушаха, задъхваше се, а бяха изминали едва половината път. Индианецът, изглежда, познаваше тук отлично всяка педя земя, защото, вместо да се катери отвесно нагоре, се движеше косо и намираше невидим за Томек по-леснодостъпен наклон. Скалната площадка, върху която бяха паднали от главния зъбер, се намираше вече на няколко десетки метра надясно от тях.
Индианецът ставаше все по-неспокоен. По едно време приседна на склона. С дясната си ръка закри очи пред слънчевия блясък, дълго се взираше във вълнообразната степ.
— Хоуг! Ето го, ето го там, на изток! — извика изведнъж той, като показваше с ръка посоката.
Томек втренчи поглед. В далечината на малко възвишение видя конник, който гледаше към самотната планина.
Младият индианец махаше с ръце, викаше нещо високо на непознат език, но тайнственият конник стоеше неподвижен като каменна статуя. Разстоянието между него и момчетата беше твърде голямо, за да чуе викането. На сивозеления стръмен склон те бяха невидими за него. Томек разбра, че ако наваят сега се намираше на върха на планината на голямата скала, конникът щеше да забележи силуета му върху фона на светлото небе.
— Той не може да ни види, нито да ни чуе — извика Томек на другаря си.
— Стреляй нагоре с револвера си! Той сигурно ще чуе изстрела! — извика наваят. — По-бързо, по-бързо! Гледай, той си отива!
Това беше вярно. Далечният конник беше вече напуснал възвишението — неговият кон все по-бързо препускаше право към границата на Съединените щати.
— Стреляй! — изкрещя наваят, като хвана Томек за рамото.
Томек искаше да извади оръжието, но вместо дръжката на револвера ръката му напипа празен кобур.
— Изгубил съм револвера си, навярно е паднал, когато се бихме — извика той.
— Търси го бързо, защото иначе… позор за мене! — подканяше го индианецът с отчаян глас.
Томек сякаш изведнъж придоби сили и изтича към скалата, където се надяваше, че ще намери изгубения си револвер. Спъваше се, пълзеше, докато най-после се довлече до подножието на големия каменен блок. Протегна ръце, за да се хване за неговия ръб, но при все че беше се повдигнал на пръсти, не можа да го стигне. Беше много уморен, за да се реши на опасно катерене. Реши да търси мястото, откъдето беше се свлякъл от камъка на ръце с индианеца. Скоро го намери и след миг беше на скалата.
След кратко търсене той видя черния си револвер върху сипея на склона. Извика от радост и грабна оръжието си от земята. За беда дулото му беше пълно с пръст. Докато го изчисти с ножа си, конникът, който сега препускаше по степта като вихър, се изравни със самотната планина. Томек издигна револвера и едно след друго натисна спусъка пет пъти. Уви, тайнственият конник вече не можеше да чуе изстрелите. Той се скри зад планината, чийто висок склон заглуши ехото им.
Томек се ориентира в положението. Не си губи времето да пълни наново револвера; скри го в кобура и се притече на помощ на индианеца, който отново се катереше нагоре.
Издръжливостта на навая, както и изключителната упоритост, с която се стремеше към върха, породиха у бялото момче истинско уважение.
На Томек не му липсваше нито разум, нито съобразителност. Не се съмняваше, че индианецът е дошел на самотната планина, за да се срещне с непознатия конник. Тази среща навярно е била много важна, щом наваят беше започнал борба на живот и смърт, като мислеше, че Томек е изпратен от шерифа Алан да го следи.
Измина доста време. Двете момчета бяха отново на върха. Индианецът беше съвсем изтощен. Раната на главата и навехнатият крак го боляха силно, макар досега да изглеждаше, че той не обръща внимание на това. Навярно през цялото време мислеше само за тайнствения конник, защото едва се изкачиха на върха и той веднага се упъти към северния ръб, откъдето се откриваше изглед към степта в американската територия.
Двете момчета се взираха, търсеха конника, но той никъде не се виждаше. Индианецът се опечали още повече. Накрая прекъсна мълчанието:
— Дали моят брат може да намери пушката ми?
— Ей сега. Сигурно е при скалата. Нека моят червен брат ме чака тук — отвърна Томек.
Намери пушката много лесно. Беше старо, изхабено оръжие. Томек я разгледа внимателно. Знаеше, че незначителните на пръв поглед пушки на траперите и червенокожите се отличават с необикновени качества. По дългата цев се виждаха резки; според обичая на Дивия Запад те можеха да означават броят на убитите врагове.
Томек преброи резките. Бяха тринайсет една след друга, а след известно разстояние — още четири.