— А защо моят бял брат пътува из разни далечни страни?
— С татко и двама негови приятели ловим диви животни, а след това ги продаваме в Европа. Тия животни после можеш да разглеждаш в специално пригодени за тая цел градини.
— Хоуг! Червения орел е слушал за такива хора, които хващат живи диви животни.
— Виждам, че имаш хубаво име — забеляза Томек. — Мога ли да те наричам и аз Червения орел?
— Всички ме наричат така — отвърна наваят. — А сега да вървим при нашите коне.
— Червеният орел не трябва да пресилва навехнатия си крак. Ще те взема на гръб. Вземи си пушката и се качи на гърба ми — предложи Томек.
След кратко колебание индианецът възседна Томек „на чуш“. Тръгнаха по пътеката надолу по склона. Томек беше силно момче, но уморен от случилото се тази сутрин, много пъти се спира да почине, докато стигнат при конете. Мустангът веднага подуши хората — пръхтеше и удряше с копита в земята. Наваят свирна. Мустангът изцвили и се успокои.
Индианецът слезе от гърба на Томек до самия кон. Отвърза края на аркана от храста и без да изпуска пушката от ръка, се хвана за дългата грива на мустанга. С ловък скок се намери на гърба му.
— Нека моят бял брат седне зад мене — предложи той.
— Няма нужда, аз оставих коня си на няколко десетки крачки оттук — отговори Томек.
Скоро той намери коня си и го възседна. Слязоха бързо от планината в широката степ. Мълчаливо препускаха в галоп. След половин час наваят спря коня си.
— Тук нашите пътища се разделят в различни посоки — каза той. — Моят бял брат ще тръгне на северозапад, а аз трябва да вървя на север — там е пасището.
— А скоро ли Червения орел ще се върне в ранчото на Алан? Искам да си поговорим по много въпроси — каза Томек.
— Ще гледам да се срещна скоро с моя бял брат.
— Ще чакам. Довиждане!
Томек размаха приятелски ръка и обърна коня си към ранчото.
Индианецът седеше неподвижно на мустанга леко наведен напред, като държеше с двете си ръце своята дълга, с резки пушка.
Когато бялото момче започна да се отдалечава от него, той сложи показалеца си на спусъка.
„Само умрелите не издават тайните“ — помисли си той, като подпря оръжието на дясното си рамо.
Щеше вече да натисне спусъка, когато изведнъж осъзна, че бялото момче изобщо не беше го попитало за непознатия конник.
„Та нали аз исках да го убия. Той не само че не използува победата си, но ми помогна като на приятел. Тоя бял не знае нищо за Червената светкавица, следователно не може да ни предаде.“
Бавно и с облекчение свали оръжието и прошепна:
— О, велики Маниту! Мразя белите и съм готов винаги да полетя на бой с тях. Не мога обаче да убия човека, който постъпи така благородно с мене.
III
Тримата приятели
Томек препускаше през степта, без да подозира, че тоя ден за втори път животът му висеше на косъм. И през ума му не минаваше, че индианецът би могъл да изпрати след него предателски куршум. Сега, на път за ранчото, той обмисляше как да избегне срещата с шерифа Алан. Най-добре би било да се промъкне в стаята си незабелязано, но това му се струваше много трудно за осъществяване. Негрите прислужници, госпожа Алан и Сали непрекъснато се суетят по цялата къща. Ако някой от тях го срещне в това състояние, няма да мине без въпроси. А тъкмо това Томек искаше да избегне на всяка цена.
Единственият човек, на чиято дискретност можеше безусловно да разчита, беше боцман Новицки. Затова реши да се промъкне близо до къщата и по някакъв незабележим начин да извика приятеля си. С такова намерение той се приближи до ранчото откъм двора за добитъка и конете. Огледа се наоколо. Наблизо нямаше никого. Вкара бързо коня вътре, разседла го и сложи седлото и юздата на дървените напречни греди. После затвори двора зад себе си и се скри в храстите, които ограждаха постройката.
Храстите свършваха на около двайсетина метра от просторната, открита веранда на къщата, където живееха. Томек се скри в тях и започна внимателно да наблюдава. След десетина минути на верандата се показа негърката Бети с бяла покривка под мишница и с поднос, пълен със съдове. Тя покри една кръгла масичка, нареди на нея съдовете и изчезна вътре в къщата.